— Бихме могли да поработим като шивачки. — Ейми срещна погледа на Кларис в огледалото. На шията й блесна сребърна верижка, на която висеше същият кръст, какъвто носеше и Кларис. — Можем да си намерим някоя къщичка и да шием рокли. Знаеш, че ме бива. Така няма да се налага да се правя на грозна. Освен това няма постоянно да се местим от място на място.
Кларис бавно поклати глава.
— О, как можах да забравя! Ние сме принцеси! — Ейми буквално изплю последната дума. — Принцесите не се захващат със слугинска работа като шиенето.
— Не си права. — Кларис гледаше малката си сестра и сърцето й се свиваше от болка. Наистина искаше животът им да е друг. Искаше Ейми да е щастлива и да заеме почетната позиция, която й се падаше по рождение. Когато избягаха от Бомонтен, Ейми беше още много малка — само десетгодишна. Кларис беше четири години по-голяма от нея и си спомняше много добре етикета, лукса, задълженията и радостите на миналия им живот. Те й липсваха, но много по-важно беше Ейми да разбере какво означава да си принцеса, да се научи да цени привилегиите и да изпълнява задълженията си.
— Смяташ ли, че принцесите трябва да натрапват на обикновените хора продукти, които нямат никакъв ефект? — попита остро сестра й.
Кларис търпеливо повтори думите, които беше казвала вече много пъти.
— Спомни си, че опитахме да печелим хляба си като шивачки. Изкарвахме толкова малко пари, че едва не умряхме от глад. Освен това имаме задача. Трябва да намерим Сорша, а после да се върнем заедно в Бомонтен при баба.
В Ейми отговори с грубост, която засегна болезнено Кларис:
— Баба е умряла отдавна и ти много добре го знаеш. Татко и баба не биха допуснали да живеем на улицата. А Сорша изчезна толкова отдавна.
Ейми бе произнесла на глас най-ужасните страхове на Кларис и болката, която й причини, направо й отне дъха.
— Знаем, че татко е мъртъв — отвърна задавено тя. — Джефри ни донесе новината, после писаха и лондонските вестници. Но след време същите тези вестници писаха, че баба си е върнала трона.
— Да, но Джефри каза, че баба е наредила да се върнем едва когато тя изпрати някой да ни вземе. Каза, че ни преследват зли хора, затова трябва да се крием, докато не прочетем обява във вестника, че можем да се върнем. Да чакаме, докато тя отстрани опасностите по пътя ни. — В гласа на Ейми трепереше същият страх, който бяха изпитали някога, когато верният човек на баба им се появи внезапно в училището и им каза да бягат. После взе престолонаследницата Сорша и я отведе в някакво тайно убежище. — Къде е обявата? Всеки ден четем вестниците. Във всеки град. Нали познаваш баба. Щом е казала, че ще пусне обява във вестника, ще го направи.
— Знам, знам. — И двете момичета бяха убедени във всемогъществото на баба си.
— Казвам ти — всички са мъртви! Злите хора са взели връх. Никога няма да се върнем.
— Не можем да сме сигурни. Може би Сорша е вече там и ни чака. Обещавам ти, че там ще ти хареса. Палатът е прекрасен. Ще носиш красиви дрехи, ще свириш на пиано и… — Кларис се извърна настрана. Не искаше Ейми да види сълзите й.
— Милата ми Кларис! — Ейми се втурна към нея и я прегърна — Прости ми! Не исках да ти причиня болка. Иска ми се най-после да престанем да се продаваме като евтини…
Кларис сложи пръст на устните й.
— Ние не се продаваме. Продаваме кремовете, които баба ме е научила да правя. Те са наистина кралски и наистина правят чудеса с кожата. Те могат да…
— Глупости! Никой не става по-красив от някакъв си крем. Ако беше така, нямаше да се налага да се промъквам предварително във всеки град и да нося грозен нос и бяла пудра.
— Може би, но сърцата на жените се изпълват с надежда. В това няма нищо лошо, нали? — попита настойчиво Кларис.
— Забрави ли англичаните? — попита мрачно Ейми. — Искаха да те окачат на най-високата бесилка. Те очевидно са на друго мнение.
— За всичко е виновен онзи ужасен мъж. — Кларис вирна брадичка. — Съдията.
Лицето на Ейми побеля. Нямаше нужда от пудра, за да покаже страха си. Тя понижи глас, сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва, и продължи на италиански:
— Той те желаеше.
— Знам. — Кларис сведе поглед. Жените искаха кремовете й, но съпрузите им управляваха касите, затова тя се стараеше да ласкае и да спечели и двете страни. Това беше много трудно, защото никога не си позволяваше да прекрачва тънката граница, която отделя дама от паднало момиче.
Мъжете, естествено, не се интересуваха от тази граница. Често виждаха в нейно лице само красивата млада дама, която пътува без мъжка закрила. Това я правеше лесна плячка и съдия Феърфут имаше повече от една причина да иска смъртта й. Тя нарани болезнено мъжката му гордост и оттогава често виждаше в кошмарите си сивите кули на крепостта Джилмайкъл на фона на кървавочервеното небе, които само чакаха да я погълнат и никога да не я освободят.