Хенри размени неспокойни погледи с другарите си.
— Ние си мислехме, че харесвате принцесата, обаче някои хора в селото твърдят, че сте я отпратили, защото търгувала със смъртния грях на суетността.
— Искате да кажете, защото продаваше кремове и мехлеми? — Ако някой друг бе казал тези думи в лицето му, щеше да му откъсне главата. — Грях ли е да правиш хората щастливи? — попита вместо това той с изненадваща мекота. — Защото тя правеше точно това. Успокои цяла тълпа треперещи дебютантки, вдъхна им самочувствие — това е дарба, която не може да се сравни с никоя друга.
Милисънт също се бе променила, но причината не беше само във външността й. Тя просто е имала нужда от човек, който да я удостои с доверието си, и той го бе направил. Естествено, ако Кларис не му беше разкрила истината, сигурно нямаше да го направи, следователно тя също беше виновна за промяната на Милисънт.
Едновременно с това неговите хора бяха получили добър урок. Вече не се доверяваха на всеки човек, които се появяваше незнайно откъде. Някои от мъжете и жените, участвал в залавянето на принцесата, бяха дошли да помолят господаря си за прошка. Не им се сърдеше. Никога не би ги изправил пред съда. Но не можеше да забрави какво бяха сторили.
Хюина излезе от кръчмата, подаде по едно канче бира на Робърт и Джилбърт, огледа сериозните им лица и бързо изчезна.
Джилбърт отпи голяма глътка.
— Принцесата си отиде, а вие сте весел, какъвто отдавна не сме ви виждали.
— Аз я обичам. — Робърт огледа старците един по един. — Но тя ме напусна. Знаехте ли, че е станало така? Тя ме напусна, за да се върне в страната си. За да се омъжи за принц.
Томас буквално изплю думите.
— Очаквах повече от нея. Какво ще намери в някаква си чужда страна? Не може да е по-добра от Фрея Крегс!
— Ще преживее неприятна изненада, ако си е въобразила, че някакъв си изнежен принц е по-добър мъж от граф Хепбърн — добави обидено Бенет.
— Не го направи, защото иска принц — обясни Робърт. — Искаше мен, но трябваше да изпълни дълга си. Въпрос на чест. — Думите бяха произнесени без горчивина. Нали беше обещал!
— Какво? — Хенри сложи ръка на ухото си и се обърна към Джилбърт.
Робърт се наведе към ухото му.
— Казах, че е въпрос на чест! — изкрещя той.
— Много лесно сте го приели! — изкрещя в отговор Хенри.
— Вече се опасявахме, че пак ще станете, какъвто бяхте след завръщането си от войната.
Робърт огледа малкия площад. Животът във Фрея Крегс продължаваше постарому. Жените вадеха вода от кладенеца. Децата си играеха в локвите, оставени от дъжда, старците се топлеха на слънцето. Животът не се променяше и в това имаше нещо утешително.
— Но тогава тя нямаше да ме е научила на нищо, нали. Тогава нищо нямаше да напомня, че тя е била тук, нищичко. — Той направи нов ход в играта.
Томас въздъхна.
— Понякога животът мирише на цветя, понякога на варено зеле.
— Никой няма право да се оплаква, докато има трийсет и два зъба и разума, даден му от бога — заяви Джилбърт.
Хенри се ухили с беззъбата си уста.
— Мисля, че петимата ще съберем горе-долу толкова.
Петимата старци се разсмяха и Бенет се задави, Робърт го потупа по гърба, за да си поеме въздух. Точно в този миг площадът се оживи. Все повече хора се обръщаха към пътя и викаха нещо. Той не виждаше какво става, но случилото се през последните месеци го бе направило недоверчив. Затова веднага скочи и се озърна към моста, накъдето сочеха хората.
Видя жена в черно-червен костюм за езда, възседнала малка бяла кобила. Русата й коса се развяваше свободно, тя се усмихваше, кехлибарените очи се оглеждаха радостно. Когато откри Робърт, лицето й засия от щастие.
Кларис. Това беше Кларис. Робърт се надигна на пръсти, усети слънцето в лицето си, ушите му зазвъняха. Не можеше да повярва на очите си. Мислеше, че тя отдавна е прекосила Ламанаша. Стараеше се да не мисли за френските войски. Принц Рейнджър беше способен мъж, а дори да му се случеше нещо, Кларис знаеше как да оцелява. Беше сигурен, че двамата ще стигнат благополучно до Бомонтен.
Но тя не беше нито в Испания, нито в Бомонтен.
Чу как петимата старци зад него заговориха в един глас.
— Сдава на бога! Сдава на нашия господар!
Тя беше тук, във Фрея Крегс, с разкошното, така желано тяло, със загорялата от слънцето кожа, и се радваше на сърдечното посрещане.
Робърт Макензи, извършил всички геройства, които трябва да извърши един истински войник — да развива стратегии за нападения, да спасява другари от силно охранявани затвори, да вдигне във въздуха френски муниционен лагер, — този човек не знаеше какво да каже или да направи, докато горещо обичаната жена препускаше през площада право към него. Погледът й беше устремен към него като към пътеводна звезда.