— Елате тук, скъпи мои, и целунете татко си!
С радостни викове, без да мислят как трябва да се държи истинската принцеса, трите момичета се хвърлиха към него. Прегърнаха го всички едновременно и заговориха една през друга, прещастливи, че го виждат.
По устните на кралица Клаудия пробяга едва забележима усмивка и Рейнджър се смая. Старата дама изглеждаше почти… трогната и очевидно одобряваше тези изблици на детска обич.
Само след минута обаче тя плесна с ръце.
Момичетата се отделиха от баща си отново застанаха в една редица.
— Мамо. — Крал Раймунд се поклони пред кралица Клаудия, застана плътно пред нея и потърка буза в нейната.
Рейнджър се поклони пред домакина си.
— Крал Раймунд.
— Принц Рейнджър. — Кралят отговори на поклона с подобаваща тържественост.
Рейнджър обаче предположи, че тези формалности по-скоро го забавляват, защото доскоро и той тичаше при него и го прегръщаше. За съжаление вече беше млад мъж и не можеше да си позволи подобни детинщини. Освен това беше престолонаследник…
Крал Раймунд закрачи към стария трон, изработен от тъмно дърво.
— Готово ли е всичко за приема?
— Разбира се — Кралица Клаудия хвърли поглед към малкия часовник, който висеше на гърдите й на златна верижка. — След пет минути лакеите ще призоват придворните.
Крал Раймунд издаде звук, който много приличаше на въздишка, седна и наложи на главата си скромна златна корона.
— Е? — Кралица Клаудия застана пред момичетата и принца и попита строго: — Как ще поздравите френския посланик?
Ейми отговори нахално:
— Ще му кажа да си върви там, откъдето е дошъл.
Рейнджър, Сорша и Кларис въздъхнаха шумно.
Кралицата посегна към верижката на шията си и вдигна лорнета към очите си, за да огледа неодобрително малката си внучка.
— Какво каза?
— Ще му кажа да си върви — повтори упорито Ейми.
— Защо ще кажеш такива думи на човека, пристигнал при нас като посланик на Франция? — Тонът на кралицата беше повече от сплашващ.
Ала Ейми не се уплаши и отговори с обезоръжаваща логика:
— Ти каза, че той не е истински посланик. Че представлява правителство от парвенюта, което ние не признаваме. Каза още, че не ги искаме, докато не възстановят законния си крал на трона!
Сорша и Кларис се спогледаха стъписано и избухнаха в смях.
Крал Раймунд също се засмя.
— Малката те би със собствените ти думи, мамо.
Ейми нямаше представа защо всички се забавляват, но се усмихна дръзко и показа новата дупка в устата си.
Сорша побърза да й се притече на помощ.
— Ейми е права, бабо. Нали ти винаги казваш: „Кажете ми с кого общувате и ще ви кажа какви сте.“
— Сорша е права — добави тихо Кларис — Наистина ли ние, кралските принцеси от Бомонтен, трябва да се усмихваме на едно френски парвеню?
В моменти като този Рейнджър разбираше защо обича принцесите. Въпреки безкрайните си поучения и претенции кралица Клаудия не беше в състояние да укроти искрящия дух на трите сестри.
Кралица Клаудия изгледа подред всички присъстващи — Сорша, Кларис, Ейми, Рейнджър и дори крал Раймунд — и отговори с тон, в който звънеше окончателност:
— Надявам се един ден всяка от вас да има дете, което досущ да прилича на нея.
5
Защо да си създаваме грижи? От грижите човек се сбръчква.
— Как се е добрала до теб, а, момчето ми? — Робърт говореше тихичко на Блейз и го наблюдаваше внимателно. Двегодишният арабски жребец имаше отлична кръв и беше твърде силен и див за една дама. Въпреки това Кларис се справяше с него с учудваща лекота. — И къде господарката ти се е научила да укротява силни жребци като теб? — Робърт хвърли бърз поглед към вратата на шивачницата. — Знам какво ще ми отговори тя. Ще каже, че се е учила да язди от опитен коняр. Нали е принцеса…
Блейз изпухтя и отметна глава назад.
— И аз казвам същото. Чувал ли си някога една принцеса да обикаля сама дивата Британия? Не, нали? Вестниците пълни ли са със съобщения за изчезнала принцеса? Не, нали? — Робърт развеждаше жребеца по площада й му говореше тихо и успокояващо. Знаеше как да укротява коне като него. — Велики боже, да знаеш какви лъжи съм слушал… войниците ми се хвалеха с какви ли не геройства и историята всеки път звучеше различно.
Блейз имаше прекрасен ход и беше добродушен, макар и с огнена кръв. Но където и да отидеха, хората държаха под око танцуващите му копита и бързаха да се отдръпнат. Жребецът гледаше мъжете с подозрение, сякаш очакваше удар. Робърт не можеше да си обясни какво го е направило толкова недоверчив, но усещаше, че може да му се довери.