— Моите войници бяха криминални престъпници, получили право да избират между армията и бесилката. Какво извинение има твоята господарка за лъжите, които ни наговори? Сигурно в сравнение с него всички други неистини изглеждат дребни, а? — Робърт помилва меките ноздри на жребеца. — Във всеки случай — призна той — това я прави идеална за плановете ми.
Блейз го огледа с кафявите си очи, сякаш преценяваше характера му. Може би изпитваше известна неловкост, но Робърт си каза, че в живота си е правил и по-лоши неща, отколкото да шантажира една мнима принцеса, и то без такива сериозни основания.
— Милорд! — повика го Томас Мактавиш, когато се приближиха до кръчмата. — Докарайте животното тук, за да можем да го огледаме.
Робърт изкриви лице. Наистина ли се интересуваха от жребеца? Да, сигурно им харесваше. Но вероятно искаха да поговорят още за жената, когато отиде при тях, старците се ухилиха и се размърдаха на столовете си като ято стари сводници.
— Възхитителен жребец — отбеляза Джилбърт Уилсън.
— И още по-възхитителна жена — мина директно на въпроса Хамиш Макуин. — Много се гордеем с вас, милорд, че я завладяхте толкова бързо.
— Не съм я завладял. — Не и по начина, за който си мислеха. — Само ще я заведа там, където мога да я държа под око. — И да я използвам, добави наум той.
— Какво? — Хенри Макълох сложи ръка зад ухото си и се обърна към Томас.
— Каза, че ще я заведе някъде, където може да я разглежда! — изрева Томас.
— А, да я разглежда, разбрах. — Хенри смушка съседа си с лакът. — Бих казал, че трябва да я разгледа много добре. Хванали сте си истинска красавица, милорд.
— Нямам интерес… — Робърт се поколеба.
— Да изчеткате къдриците й? — предложи с готовност Бенет Мактавиш.
Крякащият смях на старците подплаши коня и Робърт отново започна да го развежда по площада. Защо бе отишъл при петимата възрастни мъже? Може би защото — за разлика от другите жители на селото — те не се преструваха. Възрастта, бедността и самотата бяха смъкнали маските от лицата им. Казваха, каквото мислеха, и мислеха, каквото казваха. След толкова години, изпълнени с лъжи, това беше много освежаващо.
Когато отново се приближи, от кръчмата излезе Хюина Грей, бършейки ръце в престилката.
— Не им обръщайте внимание, милорд. Седят тук по цял ден и клюкарстват като перачки. Заемат най-добрите места, а често не си поръчват дори по една бира.
Робърт знаеше, че старците живееха при роднини, които нямаха време да се занимават с тях. Освен това нямаха достатъчно пари, за да си купят бира и да намокрят пресъхналите си гърла. Обвинителните думи на Хюина ги накараха да се изчервят. Затропаха с крака и се заиграха с бастуните си. Стари селяни, стари моряци, стари търговци… Всички щяха да се радват, когато старците най-после си отидеха, всички освен Робърт. Той обичаше да седи с тях и да слуша как си говорят за минали времена и събития. Никога не му се налагаше да говори за себе си и да се преструва на весел. Пред тях не беше нужно да крие дълбокия мрак в душата си.
— От днес нататък ще носите на всеки по канче бира, Хюина, и ще го пишете на моята сметка.
Кръчмарката отпусна ръце.
— Но, милорд…
Той я погледна развеселено.
— Мога да си го позволя.
— Естествено, че можете, милорд. Не исках да кажа… — Като видя лицето му, тя пребледня и заекна: — Аз… отивам да донеса бирата, милорд.
Когато Хюина изчезна в кръчмата, Хенри каза:
— Много сме ви благодарни, милорд. Но не беше нужно…
Бенет побърза да се намеси, преди гордият Хенри да отхвърли предложението на господаря.
— Наистина сме ви много благодарни.
Когато съкрушената Хюина донесе пет канчета бира, той протегна ръка, взе едното и доволно облиза пяната.
— Всеки ден ще пием за ваше здраве.
— Не очаквам повече. — Робърт продължаваше да милва копринените ноздри на Блейз.
Мъжете вдигнаха канчетата, а после жадно пиха от силната тъмна течност. Хемиш въздъхна доволно.
— Като майчино мляко.
Джилбърт хвърли зъл поглед към Хюина.
— От доста изсъхнала цица.
При тези думи кръчмарката моментално възвърна острия си език.
— Щом изворът не ви харесва, няма нужда да пиете.
Джилбърт понечи да отговори нещо хапливо, но видя как Робърт едва забележимо поклати глава и продължи да си пие бирата.
Очевидно освежен от питието, Томас остави канчето си на масата.
— Вижте, милорд, в крайна сметка всички сме мъже. Не ни убеждавайте, че не се интересувате от красивата принцеса.
Робърт не позволи да го притиснат до стената.
— Тя е твърде млада за мен. Освен това не се занимавам с принцеси.