В гората беше тихо и топло. Вятърът, който духаше в лицата им, миришеше на пролет, копитата на конете вдигаха облачета прах. Кобилата на Милисънт беше специално подбрана за дама. Кротка и покорна, съвсем различна от Блейз, жребеца на Кларис, както и от огромния златнокафяв скопен кон на Робърт, който носеше името Хелиос. Естествено, Милисънт не беше опитна ездачка. Или поне не умееше да язди като принцеса Кларис.
Робърт обаче седеше на гърба на Хелиос, сякаш се бе родил там.
— Полкът ми беше разположен в Северна Португалия.
Принцесата погледна смаяно Милисънт. Не бе очаквала толкова кратък отговор.
— И? Там ли прекарахте цялата война?
Милисънт се наведе напред, за да чуе отговора. Когато Робърт се върна от войната, тя едва го позна. Очарователният, жизнен младеж се бе превърнал в мъж с мрачни, безжизнени очи, който гледаше на света със скучаещо превъзходство и не допускаше никого до себе си. Тя се опитваше да говори с него за годините в армията, но той веднага сменяше темата — учтиво, но твърдо, и започваше да я разпитва какво се е случило във Фрея Крегс. При това се усещаше, че изобщо не се интересува от родното си място.
— Обиколих цялата страна — отговори кратко той. Поредният незадоволителен отговор. Милисънт въздъхна разочаровано.
Принцесата обаче не се обезкуражи. Даже се усмихна едва забележимо. Усмивка на красива жена, съзнаваща, че никой не може да й устои.
Милисънт беше наясно, че нейната усмивка няма такъв ефект. Най-доброто свидетелство бяха злополучният й дебют и многото балове през следващите години, на които правеше компания на бъбриви възрастни дами. Друго доказателство бяха дългите години неудовлетворен копнеж по Кори Макгаун, граф Тардю, който надали беше запомнил името й.
Когато гледаше принцеса Кларис, Робърт се променяше. Милисънт беше девица, но знаеше какво означава, когато някой е запленен от някого, и сега наблюдаваше с интерес как ледената маска на брат й се разтапяше почти против волята му.
Възхищението й от принцесата нарастваше. Тази жена не позволяваше да пренебрегват въпросите й.
— О, милорд, сигурна съм, че приключенията ви на полуострова са били героични, а пътуванията — поучителни и вълнуващи.
Да не би да бе решила да го ласкае?
— Може би тази вечер ще ни забавлявате с весели истории — продължи упорито Кларис. — Какво сте правили, кого сте видели… кои места сте посетили.
Робърт отговори с острота, която трябваше да сложи край на любопитните въпроси:
— Да не би да питате, защото кралството ви се намира в тази част на континента? Да не сте принцеса на Португалия? Или на Андалусия? Баминия, Серефиния или…?
Принцеса Кларис се засмя и вдигна ръка, за да го спре.
— Познавам повечето кралски семейства в Европа и съм роднина с тях. Признавам, че наистина бях любопитна да чуя какво ще ми разкажете за тях.
— Явно не желаете да ни кажете нищо за собствения си произход. — Думите на Робърт прозвучаха любезно, но Милисънт чу много ясно твърдия подтон.
Може би принцеса Кларис също го чу, но по лицето й не пролича нищо.
— Революциите не само затрудняват живота на принцесите, но понякога го правят и много опасен.
— Защо тогава възвестихте кралския си произход на селския площад? — попита веднага Робърт. Принцесата се усмихна, но и братът, и сестрата забелязаха как стисна зъби.
— Защото продавам кремове, а жените отказват да ги изпробват, ако нямат убедителна причина. Като им кажа, че ще употребяват същите емулсии като някогашните кралици, това е изкушение, на което не могат да устоят. Затова използвам възможността да обявя титлата си, но напускам мястото бързо, за да изпреваря евентуални похитители. Или коварни убийци.
— Много удобно — отбеляза Робърт.
— Много необходимо — контрира принцесата.
И тя не даваше отговори на интимни въпроси. Словесният сблъсък между брат й и принцесата възхищаваше Милисънт. Самата тя никога не смееше да възрази на Робърт, все едно по какъв случай. Очакваше с радост завръщането му, но след като живя няколко месеца с този учтив чужденец, чиято усмивка никога не стопляше очите, загуби надежда един ден да си върне любимия брат.
До днес.
Принцеса Кларис бе примамила Робърт да излезе от самоналоженото си изгнаничество и да се появи отново в света на хората. Затова Милисънт искаше принцесата да остане с тях, да е винаги наблизо, за да не може той да я пренебрегва. Явно само тя умееше да извика на винаги сериозното му лице този специален израз на болка и смайване.