— Да, милейди! — отговориха в хор слугите. Повечето гласове звучаха тихо и несигурно. Мъжете се поклониха, жените направиха реверанс.
Милисънт отново устреми пронизващ поглед към иконома, който стоеше обиден пред нея, скован като статуя.
— Да не би да желаете още сега да се качите в пощенската карета за Лондон? — попита ясно и високо тя.
Мъжът сведе почтително глава и направи кратък поклон.
— Лично ще следя за всичко, милейди, и ви уверявам, че балът ще мине много добре.
— Надявам се. — Милисънт се усмихна с ледено задоволство.
Кларис се почувства излишна. Сега не беше време да търси съвета на Милисънт.
Ала приятелката й вече я беше видяла и се усмихна зарадвано.
— Принцесо Кларис, колко се радвам да ви видя! — Посочи балната зала и попита почти страхливо: — Какво ще кажете?
Стените сияеха в злато, колоните бяха боядисани, за да изглеждат като черен мрамор. Големите вази наистина бяха от черен мрамор и помощниците на градинаря тъкмо ги пълнеха с червени и бели цветя. Между колоните висяха позлатени огледала, пред които Норвал тъкмо поставяше свещници. Когато запалеха свещите, балната зала щеше да заблести в светлината на хиляди трепкащи пламъчета.
— Прекрасно е — отговори искрено Кларис. — А довечера ще изглежда невероятно.
Милисънт кимна.
— Много съм доволна от въздействието. Много. — Тя погледна Кларис и посочи малката маса, отрупана с документи.
— Вие се появихте точно навреме. С удоволствие бих поседнала, но трябва да остана тук и да внеса малко ред в хаоса. Искате ли да поръчам чай?
Кларис разбра, че може да й помогне, и се отпусна.
— Седнете и си починете, аз ще уредя всичко. — Щракна с пръсти и икономът се обърна към нея. — Вашата господарка има нужда от чай и нещо за хапване. Донесете две чаши! — Проследи със задоволство как икономът повика също с щракване на пръсти един лакей и двамата веднага се втурнаха към изхода. Отпусна с в едно кресло и попита: — Имате ли минутка време за мен и моето глупаво любопитство?
— За вас? Но разбира се! Какво искате да знаете?
Кларис погледна сестрата на Робърт и неволно се смути. Не знаеше как да започне. „Как мислите, дали брат ви Робърт ме обича?“ Ама че глупост! По-добре да започне отдалеч.
— Никога не съм била домакиня на бал. Радвате ли се на тази роля?
Милисънт я погледна стъписаш.
— Да се радвам? Със сигурност не. Това е истинско мъчение. От първия гост до последния танц.
— Но сигурно сте се забавлявали добре на баловете досега?
Милисънт събра документите от масичката.
— Не, не съм. Боя се, че светските забавления са само товар за мен. — Тя вдигна ръка. — Знам, вие мислите, че би трябвало да се забавлявам, както правите вие. Но вие сте красива…
Кларис се засмя невярващо.
— Изобщо не съм красива. Твърде дребна съм, краката и ръцете ми са къси и слаби. — Тя протегна крак, за да докаже думите си. — Кожата ми е изгоряла от слънцето и не мога да направя нищо срещу това, защото непрекъснато пътувам. Ушите ми стърчат като отворени вратички на карета, затова спускам косата си върху тях и я забождам на тила. Обаче никой не забелязва недостатъците ми, защото не му давам шанс.
Слугите донесоха чая. Милисънт наля две чаши, добави захар и сметана и подаде едната на Кларис. Отпи жадно голяма глътка и нервно остави чашата си на масичката.
— Какво имате предвид, Ваше височество?
— Когато отивам на бал, си напомням, че съм принцеса, и се държа така, сякаш съм домакинята. Влизам в залата със съзнанието, че съм длъжна да направя всичко по силите си, за да се чувстват гостите ми добре. Представям ги един на друг и търся у всеки нещо, за което мога да му направя комплимент. — Кларис й намигна съзаклятнически. — Говоря с всяка вдовица, която влезе в залата. Вдовиците са най-веселите гости на бала и аз се забавлявам с тях от сърце. Когато направя това, всички са щастливи и ме смятат за най-красивата жена на света.
— Но аз не съм принцеса — възрази жално Милисънт.
— Вие сте домакинята — отговори твърдо Кларис.
— Да, вярно е.
Милисънт замислено плъзна длан по избелялата си рокля.
Кларис пое дълбоко въздух.
— Не съм дошла при вас, за да ви досаждам с подробности около красотата си. — Тя се засмя, за да покаже, че това е само шега.
— О! — Милисънт съсредоточи цялото си внимание върху нея. — Какво мога да направя за вас?
— Питам се дали брат ви някога… — Тя отпи голяма глътка чай и си опари езика. — Искам да кажа, питам се дали негово благородие… дали е имал… дали някога…