- Предполагам, че не.
- Тогава аз и ти сме всичко, което има Холи.
Сам го погледна внимателно.
- Ти си посоченият, не аз. Има причина, поради която Вики не е избрала мен. Не ставам за деца.
- Но все пак си вуйчо на Холи.
- Да, вуйчо. Отговорностите ми се ограничават до това да подхвърлям шеги за функциите на тялото и да пия много бира на семейните сбирки. Не ме бива за бащичко.
- Нито пък мен - въздъхна Марк мрачно. -Но трябва да опитаме. Освен ако ти не искаш да я вземеш и да се грижиш за нея.
Като се мръщеше, Сам разтьрка лицето си с ръце.
- А как го приема Шелби?
Марк поклати глава при споменаването на приятелката му, интериорен дизайнер, с която се бе запознал при декорирането на скъпата къща на един негов приятел на Грифин бей.
- Обзалагам се, че ще се съгласи. Но не се каня да я моля за помощ. Това си е моя отговорност. И твоя.
- Може и да съм в състояние да я гледам понякога, но не разчитай на много помощ - вкарал съм всичко, каквото имам, в лозето.
- Направи точно това, което ти казах да не правиш, гений.
Очите на Сам, същите синьо-зелени очи като неговите, се присвиха.
- Ако бях слушал съветите ти, щях да правя твоите грешки, а не моите. - Той направи пауза. - Къде държи Вики алкохола?
- В кухненския килер. - Марк отиде до един шкаф, извади две чаши и ги напълни с лед.
Сам започна да рови из килера.
- Странно е… да пием от нейните напитки, когато тя е… мъртва.
- Тя първа щеше да ни каже да продължим напред.
- Може би е вярно. - Сам се приближи до масата с бутилка уиски. - Имала ли е застраховка “Живот”?
Марк поклати глава.
- Изтекла е.
Сам го погледна разтревожено.
- Предполагам, че се каниш да обявиш къщата й за продан?
- Да. Макар да имам чувството, че няма да получим кой знае колко за нея на този пазар. - Марк побутна една чаша към него. – Не пречи - каза той.
- Не се тревожи. - Сам не спря да налива, докато не напълни чашите щедро.
Те седнаха един срещу друг, вдигнаха питиетата си в мълчалив тост и пиха. Питието беше хубаво, докато се спускаше гладко по гърлото на Марк, изпращайки мек огън в гърдите му.
Той усети, че му е неочаквано приятно в компанията на брат му. Изглежда свадите от детството - боят, малките предателства - се бяха махнали от пътя им. Сега бяха възрастни, с потенциал за приятелство, което никога не бе съществувало, докато родителите им бяха още живи.
С Алекс, обаче, човек никога не можеше да се сближи, независимо дали го харесваше или не. Алекс и жена му Дарси бяха дошли на погребението, останаха на помена петнайсетина минути и си тръгнаха, без да разменят дума с някого.
- Вече са си тръгнали? - невярващо попита Марк, когато установи отсъствието им.
- Ако си искал да останат по-дълго - каза Сам, - трябваше да направиш помена в Нордстром.
Няма съмнение, че хората се питаха как трима братя могат да живеят на един остров с приблизително осем хиляди жители и да са толкова отчуждени. Алекс живееше със съпругата си в пристанището Рош от западната страна. Когато не се занимаваше с бизнеса си, влачеше Дарси по светски събития в Сиатъл. Марк, от своя страна, имаше малък бизнес за печене на кафе, който бе основал във Фрайдей Харбър. А Сам, който киснеше вечно на лозето си и се занимаваше с лозите, се чувстваше по-дълбоко свързан с природата, отколкото с хората.
Единственото общо помежду им беше любовта им към остров Сан Хуан. Той представляваше част от архипелаг, състоящ се от повече от двеста острова, някои от тях заобиколени от сушата на Вашингтонските окръзи Уотком и Скатит. Братята Нолан бяха прекарали детството си в природно защитената планина Олимпик, място, опазено до голяма степен от сивотата на останалата част от Северозападното тихоокеанско крайбрежие.
Момчетата бяха израснали с влажния океански въздух, с вечно покрити с тиня и кал боси крака. Те бяха дарени с влажни лавандулово-лилави утрини, сухи сини дни и най-красивите залези на земята. Нищо не можеше да се сравни с гледката на бекасите, преследващи вълните, или плешивите орли, които пикираха остро в преследване на плячка. Или танца на косатките, гмуркането на гладките им тела.
Братята бяха пребродили всеки сантиметър от острова, изгризаните от вятъра склонове над морския бряг, мрачните колони на гъстите гори и тучните ливади с овощни дръвчета и диви цветя със съблазнителни имена: шоколадова лилия, иглика, морски руменец. Нямаше на света съчетание от вода, пясък и небе, което да е в толкова идеални пропорции.
Макар да бяха отишли в колеж и да се бяха опитали да живеят на други места, островът винаги ги мамеше обратно.
Дори Алекс, при цялата си неимоверна амбиция, се беше върнал. Беше от онзи тип живот, при който познаваш местните фермери, които отглеждат продуктите, които ядеш, и момчето, което вари сапуна, с който се миеш, и си на “ти” със собствениците на ресторантите, в които се отбиваш да хапнеш. Можеш да се качиш на автостоп без страх, стига само да махнеш на някого, и той ще спре да те вземе.