- Предполагам, че това ще ме направи професионалист по срещите. А мога ли да го правя непридружена от родител или бодигард?
- Абсолютно - засмя се Джил, - стига да практикуваш безопасно гмуркане.
След обяда двете сестри се отбиха в „Донатс Рокетс“ по настояване на Маги. Тя поръча серия донати, която включваше от продълговатите, покрити с кленова глазура и лентички бекон отгоре, донати, поръсени с трохи от бисквити opeo и пържени донати, топнати в шоколад.
- Тези са за татко, разбира се - каза Джил.
-Да.
- Мама ще те убие. Тя се опитва да свали холестерола му.
- Знам, но тази сутрин той ми изпрати един есемес, в който ме помоли да му занеса една кутия.
- Подкрепяш лошите му навици, Маги.
- Знам, точно затова ме обича най-много.
Дългата алея към къщата беше задръстена от половин дузина коли. На паркинга, три четвърти акра, се тълпяха деца. Няколко от тях изтичаха към Маги, едно й показваше откъде му е паднало зъбче, друго се опитваше да я убеди да играят на криеница. Смеейки се, Маги обеща по-късно непременно да се включи.
Тя влезе в къщата и се отправи към кухнята, където майка й и група от братята и сестрите й, със своите половинки, се занимаваха с готвене. Тя целуна майка си - пищна, но стегната жена е прошарен кок и красив тен на лицето, което не се нуждаеше от грим. Беше си вързала престилка, на която пишеше: „Видял си всичко това, чул си го, направил си го. Само не можеш да си спомниш“.
- Тези не са за баща ти, нали? - попита майка й, поглеждайки строго кутията с донати.
- Пълна е с пръчици целина и моркови -отвърна Маги. - Кутията е само за поднасянето.
- Баща ти е в дневната - каза майка й. -Най-после имаме стерео и оттогава баща ти е залепен за телевизора. Казва, че изстрелите сега звучали като истински.
- Ако иска това, можеш да го закараш с колата до Такома - обади се един от братята й.
Маги се усмихна и отиде в дневната.
Баща й беше заел ъгъла на един голям диван, със спящо дете в скута си. Когаго Маги влезе, погледът му падна върху кутията с донати.
- Моята любима дъщеря - възкликна той.
- Здравей, татко. - Тя се наведе, целуна го по главата и му подаде кутията.
Баща й я отвори, намери един донат с кленов сироп и бекон и си отхапа от него с израз на блаженство.
- Ела седни до мен. И вземи бебето - трябват ми две ръце за тази работа.
Маги внимателно взе детето и го облегна на рамото си.
- На кого е? - попита тя. - Не го познавам.
- Представа нямам. Някой ми го даде.
- Внук ли ти е?
- Предполагам.
Маги отговори на въпросите му за магазинчето, за последните събития във Фрайдей Харбър и дали се е запознала с някой интересен човек напоследък. Тя се поколеба достатъчно дълго, за да накара очите му да заблестят от любопитство.
- Аха. Кой е той и с какво се занимава?
- О, никой не е. Той е… ами, няма нищо. Човекът е обвързан. Говорих с него на ферибота по пътя насам. Усетила, че бебето се размърдва насън, тя допря ръка до малкото му гръбче и започна да го гали с кръгови движения. - Мисля, че случайно пофлиртувах с него.
- Това лошо ли е?
- Може би не, но ме кара да се питам… как наистина да разбера дали съм готова отново да излизам.
- Бих казал, че неволното флиртуване е знак.
- Някак ми е странно. Нещо ме привлече в него, макар изобщо да не прилича на Еди.
Еди, преди да се разболее, беше весел, безгрижен шегаджия. Мъжът, с когото бе прекарала време на ферибота тази сутрин беше по-мрачен, по-мълчалив, със сдържаност, която говореше за интензивност и дълбочина на чувствата. Тя не успя да обуздае въображението си и да не си помечтае в най-тайните ъгълчета на съзнанието си за физическа интимност с него и това й се бе сторило толкова потенциално неуловимо и изменчиво, че я ужаси. И все пак това бе част от привличането. Тя си спомни, че е желала Еди, защото е бил надежден, сигурен. Но сега се хвана, че желае Марк Нолан тъкмо поради противоположната причина.
Като наведе глава, Маги целуна спящото в прегръдката й бебе. Момченцето беше уязвимо, но крепко срещу нея, кожата му беше чудо на мекотата и нежността. Тя си спомни един момент в онези последни ефимерни дни от живота на Еди, когато в тихо отчаяние бе искала да са имали дете. Това щеше да е някакъв начин да задържи част от него.
- Скъпа - каза баща й, - никога не ми се е налагало да преминавам през това, през което ти премина с Еди. Не знам кога свършва траурът, нито как човек разбира кога е готов да продължи. Но има нещо, в което съм сигурен: следващият мъж ще е различен.
- Знам. Знаех го. Мисля си, че това, което ме тормози, е осъзнаването, че аз съм различна.