- Аз имам нужда да чета повече. - Гласът му стана мрачен. - Опитвам се с всички сили да не съсипвам това, което е останало от детството на Холи.
- Доколкото мога да кажа, се справяш отлично. - Тя импулсивно хвана ръката му и пръстите й стиснаха леко неговите, сякаш искаше да му вдъхне увереност и да го успокои.
Марк беше напълно сигурен, че именно така трябва да го интерпретира. Само дето ръката му обви здраво нейната и това превърна спонтанния жест в нещо друго. Нещо интимно. Собственическо.
Хватката на Маги се разхлаби. Марк почувства несигурността й, сякаш беше негова, нео-хотното удоволствие от начина, по който са сплетени ръцете им.
Притискането на кожа в кожа, нещо толкова естествено. Но то бе изместило напълно оста на въртене на цялата земя. Той не можеше да прецени доколко реакцията му спрямо нея е физическа и доколко… друга. Всичко беше объркано по начин, който бе нов и интуитивен.
Маги измъкна ръката си.
Но той още усещаше отпечатъка, формата на пръстите й, сякаш порите му бяха започнали да абсорбират нейните.
Никой от тях не заговори, когато влязоха в ресторанта; интериорът беше в полирано тъмно дърво и стара, издраскана мебелировка, тапетите - с неопределен дизайн. Въздухът миришеше на храна, алкохол и на леко мухлясал килим. Това беше един от онези ресторанти, създадени с добри намерения, но накрая отстъпили пред неотвратимото настъпление на туристическия бизнес, и понижили стандартите. Въпреки това беше достатъчно прилично място за прекарване на времето, а и предлагаше гледка към пролива.
Една равнодушна келнерка дойде да вземе поръчките им за напитки. Въпреки че Марк обикновено пиеше бира, сега поръча уиски. Маги си поръча чаша наливно червено вино, но след това промени решението си.
- Не, почакайте - каза тя. - И аз искам уиски.
- Чисто ли? - попита келнерката.
Маги хвърли въпросителен пошед към Марк.
- Тя ще пие уиски с лимонов сок и захар -каза той. Келнерката кимна и си тръгна.
През това време мократа коса на Маги вече се беше навила на масури. Марк си помисли, че можеше лесно да се вманиачи по тях. Очевидно всеки опит да игнорира привличането си към нея, беше обречен. Сякаш всичко, което беше харесвал в една жена, включително неща, които не е съзнавал, че харесва преди, се бяха събрали в един перфектен букет.
Преди келнерката да ги остави, Марк я попита дали може да му услужи с молив. Жената му подаде една химикалка.
Маги погледна с леко вдигнати вежди, ко-гато Марк написа нещо на една книжна салфетка, и й я подаде.
,Kаk мина уикендът ти?‘
По лицето й премина усмивка.
- Всъщност не е необходимо наистина да спазваме правилото за неговорене - каза му тя. Остави салфетката и впери очи в него, докато усмивката й избледня. От устните й се отрони въздишка, сякаш досега беше тичала.
- Отговорът е, че не знам. - Тя направи физиономия, последвана от жест, който трябваше да означава, че проблемът е безнадеждно объркан. - Ами ти?
- И аз не знам.
Келнерката пристигна с питиетата и си записа поръчката им за обяд. След като тя си тръгна, Маги отпи от уискито си с лимон.
- Харесва ли ти? - попита Марк.
Тя кимна и облиза пикантния остатък върху долната си устна, деликатно преминаване на езика, което накара пулса на Марк да подскочи в няколко места едновременно.
- Кажи ми за твоя уикенд - подкани я той.
- В събота беше втората годишнина от смъртта на съпруга ми. - Тъмният й поглед среща неговия над ръба на чашата. - Не исках да съм сама. Мислех да посетя родителите му, но… той бе единственото, което ни свързваше, затова… отидох при моето семейство. Бях заобиколена от стотици хора през целия уикенд и бях самотна. В което няма логика.
- Не - каза Марк тихо. - Разбирам.
- Втората годишнина беше различна от първата. Първата… - Маги поклати глава и направи малък жест с ръце, като помитащо движение. - Втората… ме накара да осъзная, че има дни, когато забравям да мисля за него. И това ме кара да се чувствам виновна.
- Той какво би казал за това?
Маги се поколеба и се усмихна. Марк за миг изпита ужасно бодване на ревност към мъжа, който още можеше да предизвика усмивка у Маги.
- Еди щеше да ми каже да не чувствам вина отвърна тя. - Щеше да се опита да ме накара да се смея.
- Какъв беше той?
Тя отпи отново от коктейла си, преди да отговори.
- Беше оптимист. Можеше да ти покаже светлата страна на всяко нещо. Дори на рака.
- Аз съм песимист - каза Марк. - С редки позитивни отклонения.
Усмивката на Маги се разшири.
- Харесвам песимистите. Те са винаги тези, които носят спасителни жилетки на кораба. - Тя затвори очи. - Ох. Вече започвам да говоря високопарно.