- Гледаш на всичко по различен начин -каза той. - Започваш да мислиш за това в какъв свят я изпращаш. Притеснявам се за това какви боклуци от телевизията влизат в подсъзнанието й, дали има кадмий и олово в играчките, с които играе… - Марк направи пауза. - Ти искала ли си деца с… него? - Хвана се, че не му е приятно да произнася името на съпруга й, сякаш сричките бяха невидими уплътнения, които щяха да запълнят пространството между тях.
- Някога си мислех, че искам. Но не и сега. Сега мисля, че една от причините да обичам толкова много магазина си, е възможността да бъда заобиколена от деца, но без да имам отговорности.
- Може би, когато се омъжиш отново.
- О, никога няма да се омъжа отново.
Марк наклони глава в мълчалив въпрос, като я гледаше внимателно.
- Направих го веднъж - продължи Маги, -и никога няма да съжалявам, но… това ми беше достатъчно. Еди се бори с рака година и половина, трябваше да бъда непрекъснато до него, да съм силна. Това ми отне почти всичко. Не ми остана достатъчно, за да го дам на някой друг. Мога да бъда с някого, но не и да принадлежа на някого. Звучи ли логично?
За първи път в живота си като възрастен Марк искаше да прегърне жена по неегоистични причини. Не от страст, а за да й предложи утешение.
- Има логика да се чувстваш по този начин -каза той нежно. - Но това не може да трае вечно.
Те привършиха обяда и тръгнаха обратно към терминала на ферибота. Дъждът беше толкова слаб, че практически можеше да видиш увисналите капчици във въздуха. Да усетиш как небето притиска надолу. Светът беше оцветен в нюанси на оловно-синьо и бледосиво, с косата на Маги, поддържаща интензивност от невероятно червено, всяка къдрица на подканящата вълна завършваше с красив масур.
Марк беше готов да даде всичко, за да поиграе с тези къдрици, да напълни ръцете си с тях. Изкушаваше се да се пресегне и да го направи, докато вървяха. Но непринуденият контакт не беше вече опция… защото нямаше нищо непринудено в начина, по който я желаеше.
Може би привличането му към Маги беше просто резултат от това, че току що се беше обвързал с Шелби и подсъзнанието му се опитваше да намери път за бягство. Дръж курса, каза си той. Не се разсейвай.
Разговорът им беше временно прекъснат от това, че трябваше да вкара колата на ферибота и да намери места на главната палуба за пасажери. След това се настаниха на същата пейка, говорейки за всичко и нищо. Мълчанието им отвреме-навреме напомняше на спокойна пауза след секс, когато лежиш, облян в пот и ендор-фини.
Марк се опитваше всячески да не си представя секс с Маги. Как я взема в леглото и прави всичко с нея, как прониква дълбоко и не много бързо, импровизира и разтяга, след това повтаря. Искаше я под себе си, върху себе си, обвита около него. Тялото й щеше да е бледо, обсипано със съзвездия лунички. Той щеше да ги картографира, да проследи пътеките им с ръце и устни, да намери всяко тайно местенце, тръпка и пулс…
Фериботът влезе в дока. Марк изчака на главната палуба за пасажери по-дълго, отколкото трябваше, неохотен да се раздели с Маги. Той беше един от последните, които слязоха на долния етаж към паркинга, за да си вземе колата. Небето беше в пастелен цвят, осеяно с перести облаци. Той изпита, какго винаги, облекчение от връщането си на острова, където въздухът беше по-лесен за дишане, по-мек, и напрегнатото оживление от континента липсваше. Блъскането на пасажерите, чакащи на палубата, спираше изведнъж, сякаш всички се оказваха преродени едновременно.
Марк трябваше да се върне скоро при колата си, иначе щеше да блокира цялото платно от напускащи ферибота, и щеше да се сблъска със справедливото възмущение на дузина шофиращи пътници. Но когато погледна надолу към Маги, всяка клетка в тялото му се противопостави на идеята да я остави.
- Искаш ли да те откарам донякъде? - помита той.
Тя мигновено поклати глава, червените
къдрици се разпиляха по раменете й.
- Колата ми е паркирана наблизо.
- Маги - започна той предпазливо… -може би някой път…?
- Не - каза тя и усмивката й се изпълни със съжаление. - Няма място за приятелство. Няма бъдеще в това.
Права беше.
Единственото, което оставаше, беше да си кажат довиждане. Нещо, в което Марк обикновено беше добър. Този път беше трудно, обаче. „Пак ще се видим“, „Пази се“ бяха прекалено безлични фрази, прекалено небрежни. Но всяка индикация за това колко много е означавал следобедът за него, би била нежелателна.
Накрая Маги разреши дилемата, като отстрани необходимостта от това да си кажат довиждане. Тя се усмихна на колебанието му и допря длан до гърдите му, побутвайки го палаво.