По устните на Нолан се плъзна безрадостна усмивка.
- Така е - произнесе той мрачно. - Благодаря.
Маги разбра прекадено късно, че той е един от онези хора, които не окуражават полета на фантазията и въображението у децата си. Господ знае, че Нолан не беше единствен. Не бяха малко родителите, които вярваха, че отрочетата им трябва да виждат грубата реалност такава, каквато е, а не да им пълнят главите с объркващи истории за измислени същества или говорещи животни, или пък с празни приказки за дядо Коледа. Друг е въпросът, че според Маги фантазиите позволяваха на децата като си играят с идеи да намират успокоение и подкрепа, както и източник на вдъхновение. Обаче не беше нейна работа да се меси във възпитанието на чуждите деца.
Смутена, тя се върна зад щанда и се зае да слага закупената стока в кошницата: книжката с вълшебни приказки, пъзел, въженце за скачане с дървени дръжки и крила на фея в цветовете на дъгата.
Холи се отдалечи на известно разстояние, продължавайки да тананика нещо в отвора на раковината. Нолан се загледа в племенницата си, после върна отново вниманието си към Маги и заговори с раздразнен тон:
- Не се обиждайте, но…
Което беше начинът, по който хората започваха изречение, което завършваше с обида.
- Предпочитам да съм честен с децата, госпожо…
- Госпожица - поправи го Маги. - Конрой. И аз обичам да съм честна с тях.
- Тогава защо й разправяте врели-некипели за някаква си вълшебна раковина? Или че в онази къщичка на стената живеела вълшебница?
Маги се намръщи, докато откъсваше касовия бон от апарата.
- Фантазия. Игра. Явно не познавате много добре децата, нали?
Веднага стана ясно, че думите й са ударили целта много по-силно, отколкото беше възнамерявала. Изражението на Нолан не се промени, но тя видя как по скулите и в основата на носа му плъзва червенина.
- Станах настойник на Холи преди шест месеца. И още се уча. Но едно от правилата ми е да не й позволявам да вярва в неща, които не са реални.
- Съжалявам - произнесе тя искрено. - Не исках да ви засягам. Но само защото не можете да видите нещо, не означава, че то не е реално. - Тя му се усмихна извинително. - Ще вземете ли бележката, или да я пусна в торбичката?
Хипнотизиращите му очи се забиха право в нейните със сила, която накара мозъка й внезапно да изтрие всичко.
- В торбичката.
Двамата стояха достатъчно близко един до друг, за да усети аромата му, удивително хубавата миризма на старомоден бял сапун и сол на море с лек намек за кафе. Той бавно протегна ръка през щанда.
- Марк Нолан.
Ръкостискането му беше силно, ръката му топла и загрубяла от работа. Това предизвика лек спазъм някъде ниско в стомаха й.
За нейно велико облекчение звънчето на входната врата иззвъня, когато влезе следващият клиент. Тя побърза да измъкне ръката си.
- Здравейте - извика тя с изкуствен ентусиазъм. - Добре дошли във „Вълшебното огледало”!
Нолан… Марк… продължаваше да се взира в нея.
- Откъде сте?
- От Билингъм.
- Защо сте се преместили във Фрайдей Харбър?
- Изглеждаше ми като подходящо място за магазина. - Маги леко сви рамене, за да покаже, че е прекадено дълго за обясняване. Това обаче явно не го отказа. Въпросите бяха любезни, но настоятелни, валяха един след друг.
- Имате ли семейство тук?
-Не.
- Тогава сигурно сте последвали някой мъж.
- Не, аз… защо ми го казвате?
- Когато жена като вас се мести тук, обикновено е свързано с мъж.
Тя поклати глава.
- Вдовица съм.
- Съжалявам. - Сериозният му поглед омекна, той изпита вътрешно колебание, далеч не неприятно. - От колко време?
- Почти две години. Не мога… Не говоря за това.
- Нещастен случай?
- Рак. - Тя усещаше присъствието му, здравата му мъжка виталност толкова интензивно, че се обля отгоре до долу в червенина. Беше минало много време, откакто бе изпитвала за последен път такова привличане, прекадено силно, за да знае как да се справи с него. — Имам приятели, които живеят в Смъглърс Коув, от западната страна…
- Знам къде е.
- О… Разбира се, израснали сте тук. Ами, приятелката ми Елън знаеше, че искам да започна наново някъде, след като съпругът ми… след като…
- Елън Сколари? Тази, дето е омъжена за Брад?
Веждите на Маги се вдигнаха изненадано.
- Познавате ли ги?
- Не са много хората на този остров, които не познавам. - Очите му се присвиха подозрително. - Не са споменавали за вас. Откога…
Прекъсна го лек шепот:
- Вуйчо Марк…
- Само минутка, Холи, аз… - Марк млъкна и притихна. Закъснялата му реакция бе почти комична, изуменият му поглед падна към детето, което стоеше пред него. - Холи? - Гласът му прозвуча задъхано.