Два дни път отдалечават човека — а особено младия човек, който още не е пуснал дълбоки корени в живота — от ежедневието му, от всичко, което е смятал за свои задължения, интереси, грижи и надежди: много повече, отколкото би могъл да си представи, когато файтонът го е карал към гарата. Пространството, което на валма, на валма се наслагва между него и родната му леха, крие в себе си сили, които обикновено смятаме за присъщи на времето; пространството час по час предизвиква вътрешни промени, които много приличат на промените от времето, но в известен смисъл ги превишават. И пространството носи забрава, но върши това, като изтръгва човешката личност от нейните връзки и я поставя в едно свободно и първично състояние — дори педанта и еснафа то превръща на бърза ръка в някакъв скитник. Времето, казват, било питие на забвението, но и чуждинският въздух е такова питие, чието действие може да не е толкова дълбоко, но затова пък е много по-бързо.
Тъй се случи и с Ханс Касторп. Той не бе възнамерявал да се отнесе особено сериозно към това пътуване, нито пък да се приспособява вътрешно към него. Намерението му всъщност бе час по-скоро да се отърве от него, защото така трябваше, след което да се върне съвсем непроменен, такъв, какъвто бе тръгнал, и да продължи живота си от същото място, където за момента бе принуден да го преустанови. До вчера той бе погълнат от своите обикновени размисли, занимаваха го най-скорошните събития, неговите изпити и непосредствено предстоящото, постъпването му на работа при „Тундер и Вилмс“ (корабостроителница, машино— и котлостроителен завод), и той се бе отнесъл към идващите три седмици с всичкото нетърпение, на което бе способен характерът му. Сега обаче му се стори, че обстоятелствата изискват цялото му внимание и че не бива да гледа на тях през пръсти. Това въздигане до области, чийто въздух никога не бе вдъхвал и където, както знаеше, царят съвсем непривични, особено трудни и оскъдни условия за живот — това въздигане почна да го вълнува, да го изпълва с известно безпокойство. Родината и порядъкът не само бяха останали далеко назад, главното бе, че те лежаха безкрайно дълбоко под него, а той още се възкачваше все по-нагоре. Увиснал между тях и неизвестното, Касторп се запитваше как ли ще му бъде там горе. Може би беше неразумно и недопустимо, че той, роден и свикнал да диша само на няколко метра над морското равнище, внезапно се бе намерил накрай света, без да бе прекарал поне няколко дена на някое място с по-умерена височина? Искаше му се да е вече стигнал, тъй като смяташе, че щом бъде веднъж горе, ще може да живее както навсякъде, а не както сега, когато катеренето го караше да си спомня в какви непривични сфери се намира. Той погледна навън: влакът се виеше през тесния проход; виждаха се предните вагони, виждаше се и машината, която с усилие бълваше кафяви, зелени и черни пушечни кълба, които се разнасяха. Води бушуваха в дълбините отдясно; вляво между скалните блокове тъмни смърчове се извисяваха към сивото като камънака небе. Редяха се тунели, където бе тъмно като в рог, а когато отново светваше, се откриваха обширни долини със селища в дълбините. Долините се затваряха, следваха нови проходи със снежни преспи в пропастите и пукнатините. Имаше престои на мизерни гарички — крайни станции, които влакът напускаше в противоположна посока, а това объркваше човека, защото вече не знаеше накъде пътува и дълго се лъжеше за посоките на света. В далечината, към която човек се стремеше, се разкриваха великолепни гледки на един свещено фантасмагоричен свят от накамарени един връз друг високопланински върхове, но скоро благоговейният поглед ги загубваше поради криволиците на пътя. Ханс Касторп се сети, че е оставил под себе си зоната на широколистните дървета, ако не се лъжеше, сигурно и зоната на пойните птички, и тази мисъл за настъпването на някакъв край, на някаква оскъдица го накара, обзет от леко виене на свят и подигане, да закрие с ръка очите си за една-две секунди. Мина му. Той видя, че изкачването бе стигнало своя край, че високият проход е преодолян. Сега влакът по-спокойно напредваше по валога.
Часът бе осем — денят още не си отиваше. В дъното на пейзажа се появи езеро; водите му бяха сиви, черни борови гори се издигаха край бреговете му по околовръстните възвишения, а по-нагоре се разреждаха, губеха се и се оголваше замъглен камънак. Спряха на малка станция, беше селото Давос, както Ханс чу да извикват навън, много скоро вече щеше да стигне до целта. Но изведнъж долови до себе си гласа на Йоахим Цимсен, спокойния хамбургски глас на братовчед си, който казваше: „Здравей, я да слизаш вече!“, а като погледна навън, видя на перона под прозореца самия Йоахим в кафяв реглан, съвсем гологлав, изглеждащ толкова здрав като никога в живота си. Той се засмя и повтори: