И минхер Пеперкорн дойде „на въпроса“. Той се изправи на мястото си, изпъчи широките си гърди, закопча карирания редингот върху затворената си жилетка, а бялата му глава бе царствена. После махна на една от салонните прислужнички да дойде — беше джуджето — и въпреки че бе много заета, тя веднага се подчини на многозначителния призив и застана до стола му с две кани, едната с мляко, другата с кафе, в ръцете. И тя не можа да се въздържи да не му кимне усмихнато и насърчително със своето едро, състарено лице, почтително принудена от неговия блед поглед под дълбоките бръчки на челото, от неговата вдигната ръка, чийто показалец се бе събрал в колело с палеца, докато трите останали пръста стърчаха със своите остри като копия нокти.
— Дете мое — каза той, — добре. Всичко засега е много добре. Вие сте малка — какво ме засяга това? Напротив! Аз оценявам позитивно, благодаря на бога, че сте такава, каквато сте и благодарение на вашата характерна маломерност… Но добре-добре! Това, което желая от вас, е също така малко, малко и характерно. Преди всичко как се казвате?
Тя усмихнато позаекна и после каза, че името й е Емеренция.
— Превъзходно! — извика Пеперкорн, като се облегна на стола си и проточи ръката си към джуджето. Той извика с натъртване, сякаш искаше да рече: „Но какво искате повече? Всичко е чудесно!“ — Дете мое — продължи той най-сериозно и почти със строгост, — това надхвърля всичките ми очаквания. Емеренция — вие го изговаряте със скромност, но това име — и то във връзка с вашата личност, — с една дума, тук се разкриват най-хубавите възможности. Това име напълно заслужава да се привърже човек към него и да му отдаде всичките чувства на гърдите си, за да… но в галена форма — нали ме разбирате, детето ми: в галена форма — нека бъде Ренция, но и Емхен би ме стоплило — засега без колебание се спирам на Емхен. Така че, Емхен, дете мое, вземи си бележка: малко хляб, мила моя. Стой. Почакай. Да не би да се прокрадне някое недоразумение! Чета върху твоето сравнително голямо лице, че има такава опасност… Хляб, Ренцхен, но не печен хляб, такъв имаме тук в изобилие и от какъв ли не вид. А двойно препечен, ангелче мое. Божествен хляб, прозрачен хляб, това му е галеното име, и то като подкрепително. Не съм сигурен дали смисълът на тази дума… бих предложил да го наречем сърцеукрепително, ако нямаше опасност да го възприемете в обикновеното му значение… Уредено, Ренция. Уре-дено и изключено. Касае се по-скоро до един дълг и до един свещен ангажимент… Например до един мой дълг на честта към твоята характерна маломерност с едно толкова крепко сърце… Един джин, любимке! За радост на сърцето, исках да кажа. Шидамски, Емеренцхен. Побързай и ми донеси един!
— Един джин, шидамски! — повтори джуджето, обърна се кръгом и в желанието си да се отърве от своите кани, остави ги на Ханс Касторповата маса, до прибора му, очевидно защото не пожела да обезпокои с тях господин Пеперкорн. Тя изтича и нейният клиент веднага получи това, което бе поръчал. Чашката бе така препълнена, че „хлябът“ преливаше от всички страни и измокри чинийката. Той я пое между палеца и средния пръст и я вдигна срещу светлината.
— А сега — обяви той — Питер Пеперкорн ще си гаврътне една ракийка. — И той глътна житния дестилат, след като малко си бе пожабурил устата. — Сега — каза той — виждам всички ви с ободрен поглед. — И той взе ръката на госпожа Шоша от покривката, поднесе я до устните си и отново я върна на мястото й, при което още малко време задържа своята върху нейната.
Един своеобразен човек, с тежест, макар и незначителен. Обществото в „Бергхоф“ живо се интересуваше за него. Казваха, че отскоро се бил оттеглил от своята колониална търговия и вложил на сигурни места спечеленото. Говореха за разкошния му дом в Хага и за вилата му в Шевенинген. Госпожа Щьор го нарече паричен магнит (магнат! Ужасна жена) и не пропусна да посочи една бисерна огърлица, която мадам Шоша носеше след завръщането си към вечерния си тоалет и която, според мнението на Каролина, едва ли можела да бъде свидетелство за някаква задкавказка съпружеска галантност, а по-скоро произхождала от „съвместните пътни разноски“. При това тя намигваше, кимваше с глава встрани към Ханс Касторп и с пародийна нажаленост свиваше уста, като използваше, необлагородена от болестта и страданията си, неговото неизгодно положение за безогледен подбив. Той се държеше. Дори не без остроумие поправи нейната просташка забележка. Тя била сбъркала. Трябвало да каже „паричен магнат“. Но и магнит не било лошо, защото Пеперкорн очевидно се ползвал с голяма привлекателност. А когато учителката Енгелхард, леко зачервена, насила усмихната и без да го погледне, го запита как му харесва новият гост, той й отговори с добре овладяно равнодушие. Минхер Пеперкорн бил една „объркана“ личност, каза той — личност, но объркана. Точността на тази характеристика бе доказателство за обективност и същевременно за душевно спокойствие; тя изтласка учителката от позицията й. А що се отнася до Фердинанд Везал и до неговото безобразно посочване на неочакваните обстоятелства, при които се бе завърнала госпожа Шоша, тук Ханс Касторп доказа, че има погледи, които със своята точна недвусмисленост нито на косъм не отстъпват пред най-добре артикулираната дума. „Жалки човече!“ — каза погледът, с който той измери манхаймеца, изрази го без ни най-малко съмнение за някакво друго тълкувание и Везал схвана този поглед, прие го, дори кимна, като показа наядените си зъби, но все пак, от него момент нататък, престана да носи пардесюто на Ханс Касторп, когато излизаха на разходка с Нафта, Сетембрини и Ферге.