Ако при тия обстоятелства се огледаме за Ханс Касторп, ще го намерим в читалнята, онзи салон, където някога (това „някога“ е неопределимо; нито разказвачът, нито героят, нито читателят са вече съвсем наясно относно степента на неговата отколешност), където някога му бяха направени важни съобщения за организацията на човешкия прогрес. Тук бе по-тихо; само няколко души споделяха уединението му. Някой пишеше под светлината на висяща електрическа лампа на един двоен пулт. Една дама с две пенснета на носа си прелистваше, седнала до библиотеката, някакъв илюстрован том. Ханс Касторп бе седнал близо до изхода към музикалния салон, с гръб към портиерата, с вестник в ръката, на един стол, който бе се намерил там, един тапициран с плюш ренесансов стол, ако държим да го видим, с висока, права гръбна облегалка и без облегалки за ръцете. Младият мъж държеше вестника си така, както би го държал, ако четеше, но не четеше, а с наклонена глава се вслушваше в разпокъсаната и размесена с разговори музика от съседната стая, докато смръщените му вежди сочеха, че той вършеше това само с едно ухо и че неговите размисли се движеха по немузикални пътища, трънливите пътища на разочарованието от обстоятелства, при които един млад мъж, решен на дълго, предълго чакане, накрая се бе оказал истински глупец — горчиви пътища на упоритост, които вече почти го бяха довели до решението и неговото изпълнение: да остави вестника върху този случаен и неудобен стол, да излезе през другата врата, тая към хола, и да смени вледеняващата самота на балконската си лоджия (в компанията на една „Мария Манчини“) срещу това провалено увеселение.
— А вашият братовчед, monsieur? — попита го зад него, над главата му, един глас. Един очарователен глас за ухото му, което, изглежда, бе създадено да усеща като безкрайно удоволствие неговата тръпчиво сладостна приглушеност — едно удоволствие, издигнато до най-високия възможен връх, — то бе същият глас, който някога бе казал: „На драго сърце. Само гледай да не го счупиш“, един овладяващ, съдбовен глас и ако бе добре разбрал, гласът го бе запитал за Йоахим.
Той бавно отпусна вестника и поиздигна лицето си, та главата му се опря само с тила си чак горе върху наклоненото облегало. Той дори малко затвори очи, ала веднага ги отвори, за да ги насочи нейде в пространството — косо нагоре, в посоката, която бе обусловена от положението на главата му. Добрякът, можеше да се каже, имаше нещо ясновидско и сомнамбулско в израза си. Искаше му се тя още веднъж да запита, но това не стана. Така той дори не бе сигурен, че тя още стои зад него, когато след доста дълго време, с голямо закъснение и полугласно отговори:
— Той е мъртъв. Отиде да служи в равнината и умря.
Сам забеляза, че „мъртъв“ бе първата казана дума, която отново се възправи помежду им. Същевременно той забеляза, че поради непознаване на неговите изразни средства тя избра твърде повърхностни съболезнователни слова, когато зад и над него каза:
— Уви. Жалко. Съвсем мъртъв и погребан? Откога?
— От известно време. Майка му си го откара долу. Бе му порасла войнишка брада. Над гроба му изстреляли три почетни залпа.
— Заслужавал ги е. Той бе много смел. Много по-смел от други хора.
— Да, той бе смел. Радамант говореше винаги за неговото желание да пие бира на офицерски банкети. Но тялото му бе на друго мнение. Rebellio carnis наричат това йезуитите. Той винаги бе телесно настроен, в най-честния смисъл на думата. Но тялото му бе позволило да се вмъкне в него нещо непочтено и му пресече пътя към офицерските банкети. Между впрочем по-морално е човек сам да се загуби и погуби, отколкото да се съхрани.
— Виждам, ние все още безделничестваме и философстваме. Радамант? Кой е този?
— Беренс, Сетембрини го нарича така.
— А, Сетембрини, сещам се. Това беше онзи италианец, който… Не го обичах. Той не бе човешки настроен. (Гласът изговори думата „човеешки“ с известно лениво и мечтателно разтягане.) Той бе високомерен. (С ударение върху втората сричка.) Няма ли го вече тука? Аз съм глупава. Не знам какво значи това: Радамант.