— Нещо хуманистично. Сетембрини се премести. Ние надълго и нашироко се нафилософствахме през тия времена, той и Нафта, и аз.
— Кой е Нафта?
— Неговият опонент.
— Щом му е опонент, искам да се запозная с него. Но не казах ли, че братовчед ви ще умре, ако се опита да постъпи на военна служба в равнината?
— Да, ти знаеше това.
— Как се осмелявате!
Продължително мълчание. Той не си взе думите назад. С гръбнак, опрян върху полегатата облегалка, той чакаше като ясновидец отново да прозвучи гласът, но, от друга страна, не бе сигурен дали тя все още е зад него, боейки се, че нестройната музика от съседната стая би могла да заглуши нейните отдалечаващи се стъпки. Ала най-сетне тя отново се обади:
— И господинът не благоволи да иде на погребението на братовчед си?
Той отговори:
— Не, казах му сбогом тук, преди да го заковат, когато вече беше почнал да се усмихва. Нямаш пред става колко студено беше челото му.
— Ето пак! Тъй ли говори човек на дама, която едва познава!
— Значи, да говоря хуманистично вместо човешки? (Неволно и той разтегна думата сънливо, като човек, който се протяга и прозява.)
— Quelle blague!159 През всичкото време тука ли бяхте?
— Да. Чаках.
— Какво?
— Тебе.
Над главата му прозвуча смях едновременно с думата „глупчо“.
— Мене ли? Не са те пуснали да си вървиш.
— Напротив, Беренс веднъж се бе разярил и ме пращаше да си вървя. Но то би било едно „самоволно“ отпътуване. Защото освен старите калцирани места от по-рано, от ученическите ми години, има и възпален участък, който Беренс откри и който ми качва температурата.
— Все още температура?
— Да, все още малко. Почти винаги. Понякога преминава. Но не е интермитентна треска.
— Des allusions?160
Той замълча. Веждите над неговия ясновидски поглед се смръщиха. След някое и друго време той запита:
— А къде беше ти?
Една ръка тупна върху облегалката на стола.
— Mais, c’est un sauvage!161 Къде съм била? Навсякъде. В Москва (гласът каза „Муосква“ — същото лениво разтегляне като при „човеешки“), в Баку, на бани в Германия, в Испания.
— О, в Испания. Как беше?
— Горе-долу. Лоши условия за пътуване. Хората са полуарапи. Кастилия е твърде сушава и нераздвижена. Кремъл е по-красив от двореца или манастира там, в подножието на планината.
— Ескориал.
— Да, дворецът на Филип. Нечовешки замък. Много повече ми хареса народният танц в Каталония, наричат го „сардана“ и свирят на гайда. И аз играх. Всички се залавят един за друг и го играят като хоро. Изпълват целия площад. C’est charmant.162 Човеешки. Купих си едно малко синьо таке, там носят такива всички мъже и момчета от народа, почти като фес, наричат го бойна. Нося го при режимното лежане, а и иначе. Господинът ще прецени дали ми стои добре.
— Кой господин?
— Този тук на стола.
— Аз пък помислих: минхер Пеперкорн.
— Той вече си каза мнението. Намира, че ми стои очарователно.
— Това ли каза той? До края? Изговори изречението до края, та можа да го разбереш?
— Ах, изглежда, ние сме в лошо настроение! Искаме да бъдем злобни, язвителни. Опитваме се да се подиграваме на хора, които са много по-големи, по-добри и по-човеечни, отколкото сме ние самите заедно с нашия… notre ami bavard de la Mediterranee163… Но аз няма да позволя, що се отнася до моите приятели, да…
— Пазиш ли още моя вътрешен портрет? — с меланхоличен тон прекъсна той гласа.
Тя се изсмя:
— Би трябвало да го потърся.
— Аз нося твоя у себе си. Освен това имам един малък молберт на скрина си, където нощя…
Той не довърши. Пред него бе застанал Пеперкорн. Той бе потърсил своята спътница; бе влязъл през портиерната и стоеше сега пред стола на този, който, както бе забелязал, се разговаряше гърбом с нея — застанал бе като някаква кула, и то досами нозете на Ханс Касторп, така че той с мъка стана от стола си между двамата: неговият сомнамбулизъм не бе му попречил да осъзнае, че сега се налага да стане и да бъде учтив; той трябваше някак си странично да се измъкне, така че действащите лица застанаха в триъгълник със стола по средата им.
Госпожа Шоша спази едно от предписанията на цивилизования Запад, като представи „господата“ един другиму. Един познат от по-рано, каза тя по адрес на Ханс Касторп — от дните на нейния минал престой тук. Съществуването на господин Пеперкорн не се нуждаеше от никакви пояснения. Тя назова името му и холандецът, отправил към младия мъж бледия си поглед под издълбаните като на идол арабески на бръчките по челото и слепоочията му, подаде широката си ръка, чиято горна Страна бе луничава. „Една капитанска ръка — помисли си Ханс Касторп, — ако ги нямаше тия нокти като копия“. За първи път той бе попаднал под непосредственото въздействие на силната личност Пеперкорн („Личност“ — тая дума неотразимо се налагаше при една среща с тоя човек; който го погледнеше, веднага разбираше значението на думата „личност“ и дори нещо повече: убеждаваше се, че една истинска личност не може изобщо да изглежда малко по-иначе от него); неукрепналите младежки години на Ханс Касторп се почувствуваха смазани под тежестта на шестдесетте години на този широкоплещест и червендалест мъжага с белокосия ореол около главата си, болезнено свитата уста и дългата тясна брада, която висеше върху затворената пасторска жилетка. Между впрочем Пеперкорн се оказа олицетворение на учтивостта.