— Пискайте, пискайте, госпожо! — казваше той. — Звучи пронизително и жизнено, извира от дълбините на… Пийнете си, укрепете сърцето си за нови… — И той й наливаше, наливаше и на своите съседи, и на самия себе си, поръча още три бутилки и се чукна с Везал и вътрешно опустошената госпожа Магнус, защото му се стори, че тия двамата имат най-голяма нужда от съживяване. Лицата бързо ставаха все по-червени и по-червени от наистина превъзходното вино; изключение правеше само лицето на доктор Тинг-Фу, което си оставаше неизменно жълто със своите тесни, ахатовочерни миши очи; сдържано ухилен, той играеше на много големи суми, и то с безобразно щастие. Имаше и други, които не поискаха да останат назад. С помътен поглед прокурорът Параван предизвика съдбата, като заложи десет франка на една не особено надеждна първоначална карта, пребледнял поиска нова и спечели удвоени парите си, тъй като господин Албин, измамен от доверието си в един ас, който бе изтеглил, поиска да се дублират всички мизи. Това бяха потресаващи преживявания, които не се ограничаваха само върху пряко засегнатите лица. Цялата компания участваше в тях и дори господин Албин, който по хладнокръвна съобразителност би могъл да се мери с крупиетата на казиното в Монте Карло, където спомена, че бил редовен посетител, доста незадоволително овладяваше своята възбуда. И Ханс Касторп залагаше високи суми; също така и госпожица Клефелд, и госпожа Шоша. Преминаха към туровете, играха шмендефер, „къде е попът“ и опасната диферанс. Имаше изблици на ликуване и отчаяние, гневни избухвания и пристъпи на смях, предизвикани от раздразнените от коварната игра нерви, и всичко това бе неподправено и сериозно — в превратностите на живота то не би прозвучало другояче.
Все пак не само играта и виното — и дори не на първо място те — бяха предизвикали тази крайна душевна напрегнатост на компанията, тези разгорещени физиономии, този блясък в разширените очи; би могло да се каже, че малката група ту напрягаше всичките си усилия, ту замираше със затаен дъх в едно почти болезнено съсредоточаване върху някой момент. Всичко това по-скоро бе резултат от въздействието на една господстваща натура помежду им, на една „личност“, на личността минхер Пеперкорн, която командваше всичко със своята жестикулираща ръка и държеше всички под обаянието на този късен нощен час посредством играта на едрата си физиономия, своя бледен поглед под монументалната плетеница от бръчки върху челото си, посредством словото си и убедителната пантомимика. Какво казваше той? Извънредно неясни работи и колкото повече пиеше, толкова по-неясни. Но хората не откъсваха поглед от устните му, взираха се, усмихнати, кимайки с вдигнати нагоре вежди, в търкалцето, което показалецът му образуваше с палеца, а до него останалите пръсти стърчаха като копия нагоре, докато царственият му образ работеше, говорейки; хората без съпротива се поддаваха на една чувствена повинност, надхвърляща далеч мярката на най-страстната себеотдайност, която обикновено смятаха, че са способни да проявят. Тази повинност не бе по силите на всички. На госпожа Магнус например й прилоша. Тя всеки момент можеше да падне в несвяст, но упорито отказа да се качи в стаята си; туриха я да легне на кушетката, поставиха върху челото й мокра салфетка и отдето тя, след като се съвзе малко, отново се върна на масата.
Пеперкорн отдаде нейната капитулация на недостатъчно хранене. С многозначителни разпокъсани думи, с вдигнат нагоре показалец, той се изрази в този смисъл. Трябвало да яде човек, здравата да се храни, за да може да отговаря на всички изисквания, тъй се изказа той и поръча подкрепления за компанията — една закуска от месо, мешано, език, гъши гърди, печено, салами и шунка — блюда, пълни с тлъсти лакомства, които, гарнирани с топчета прясно масло, репички и магданоз, приличаха на разкошни цветни лехи. Но ако и независимо от предшествалата вечеря нищо да не можеше да се каже за тая солидна закуска, ако и всички да се нахвърлиха с радост върху нея, минхер Пеперкорн след няколко само залци я обяви за „залъгалка“, и то с ярост, която показа застрашителната безбрежност на неговата господарска природа. Той дори избухваше, когато някой се опитваше да защити закуската; могъщата му глава подпухна и той удари пестник върху масата, като обяви всичко това за глупост — след което всички смутено замълчаха, тъй като в края на краищата той в качеството си на щедър и прещедър домакин имаше право да преценява своите дарове.