Между впрочем гневът, колкото и непонятен да изглеждаше, превъзходно прилягаше на лицето му; както Ханс Касторп бе принуден да си признае. Той в никой случай не го обезобразяваше, не го смаляваше; никому дори и на ум не дойде да свърже този гняв с изпитото количество вино, неговата непонятност го нравеше още по-велик и по-царствен, та всички се свиха и никой вече не посмя да хапне от блюдата. Госпожа Шоша обаче успокои своя спътник. Тя погали неговата широка капитанска ръка, която след удара бе останала върху масата, и с умилкване каза, че биха могли да поръчат нещо друго, някакво топло ястие, ако той пожелае и ако успеят да убедят главния готвач.
— Дете мое — каза той, — добре. — И без усилие, изпълнен с достойнство, той намери преход от тежкото избухване към едно умерено състояние, като целуна ръката на Клавдия. Той пожела омлети за себе си и за гостите си — за всекиго по един хубав омлет с прясна, зелена подправка, за да се задоволят изискванията му. А заедно с поръчката той изпрати в кухнята една стофранкова банкнота, за да накара персонала да прекъсне почивката си.
Неговото добро настроение се възстанови напълно, когато димящото ястие се появи в съответното число чинии, в канарено жълт цвят и изпъстрено със зелени стръкчета, изпълвайки стаята със слаба, топла миризма на яйца и масло. Всички почнаха да ядат заедно с Пеперкорн, който ги надзираваше дали им харесва яденето и с разпокъсани думи и настоятелни културни жестове призоваваше всекиго да оцени с полагащото се внимание и дори пламенност този божи дар. Към омлетите той поръча холандски джин, на всички, и ги принуди да изпият със съсредоточено благоговение бистрото питие, от което излиташе едно здраво ухание на жито с нежен примес на хвойна.
Ханс Касторп запуши. И госпожа Шоша току запалваше една от цигарите с мундщук, като за удобство бе турила пред себе си на масата руската лакирана кутия, украсена с препускаща тройка; Пеперкорн не порица сътрапезниците си, задето пушат, но, сам не пушеше, никога не бе пушил. Доколкото го разбраха, по неговата преценка тютюнът спадаше към префинените удоволствия, ако им се отдаде човек, те ограбват величието на простите дарове на живота, на ония дарове и изисквания, с които едва смогват да се справят нашите сетивни сили.
— Млади човече — каза той на Ханс Касторп, като го обая със своя блед поглед и културната си физиономия, — млади човече… простото! Свещеното! Добре, вие ме разбирате. Една бутилка вино, едно горещо блюдо яйца, една чиста ракия — нека изчерпим и се понарадваме на това, да го изчерпим и да му окажем нужното уважение, преди да… Абсолютно, господине. Уредено. Познавал съм хора, мъже и жени, кокаинисти, пушачи на хашиш, морфинисти — е добре, драги приятелю! Отлично. Нека; защо не! Не ни е работа нито да ги поправяме, нито да ги съдим. Но тези хора бяха останали длъжни към това, което би трябвало да предшества, към простото, към великото, към даденото от бога… Уредено, приятелю. Те бяха осъдили това, бяха го отхвърлили… Те му бяха останали длъжни! Както и да се казвате, млади човече… добре, знаех, но ето че съм го забравил… не в кокаина, не в опиума, не в порока като такъв се крие порочността. Грехът, който не може да бъде опростен, се крие…
Той замлъкна. Едър и широкоплещест, извърнат към съседа си, той потъна в едно могъщо, изразително мълчание, което изискваше разбиране; показалецът му сочеше нагоре, над неправилно очертаната уста личеше голата, червена горна устна и раздразнената от бръсненето кожа над нея, напрегнато се бе издигнало нагоре многолинието на бръчките по голото, обрамчено сякаш от бели пламъци чело, разширили се бяха малките, бледи очи, в които Ханс Касторп съзря нещо като ужас от престъплението, голямото грехопадение, непростимото отречение, за което бе намекнал и което с всичката магическа сила на своята неопределена господарска природа мълчаливо изискваше да бъде открито в цялата негова страхотност… Ужас, помисли Ханс Касторп, ужас по същество, но и нещо като личен ужас, който бе пристегнал този царствен мъж — значи, страх, но не дребен, незначителен страх, а нещо като панически ужас сякаш бе проблеснало там за миг, а Ханс Касторп бе твърде много склонен към почтителност, за да не остане потресен от това свое наблюдение въпреки всички причини, които го принуждаваха да враждува с величествения спътник на госпожа Шоша.