Той сведе очи и кимна, за да достави на своя възвишен съсед удовлетворението, че го разбира.
— Това сигурно е вярно — каза той. — Трябва да е грях… и признак за недораслост… да робува човек на рафинирани удоволствия, без да се е възползвал от простите и естествени дарове на живота, които са толкова велики и свещени. Това е вашето мнение, ако правилно ви разбирам, минхер Пеперкорн, и макар че досега това не ми е хрумвало, мога по свое лично убеждение да се съглася с вас, след като подигнахте този въпрос. Между впрочем сигурно доста рядко се случва тези здрави и прости дарове на живота да бъдат оценени по пълното им достойнство. Положително повечето хора са твърде отпуснати и нехайни, безсъвестни и вътрешно изхабени, за да ги оценят както трябва, сигурно е така.
Могъщият мъж бе до немай-къде задоволен.
— Млади човече — каза той, — отлично. Ще ми позволите ли… нито дума повече. Моля ви да пиете с мене, да изпразните чашата до дъно, и то, като се хванем подръка. Това още не значи, че ви предлагам да си говорим братски на „ти“. Току-що смятах да ви предложа това, но си помислих, че би било малко прибързано. Но по всяка вероятност аз в най-близко бъдеще ще ви… Разчитайте на това! Но ако желаете и настоявате веднага да…
Ханс Касторп с намек препоръча предложеното от самия Пеперкорн отлагане.
— Добре, момчето ми. Добре, другарю. Признак за недораслост — добре. Добре и ужасяващо. Безсъвестни — много добре. Дарове — не добре. Изисквания! Свещени, женствени изисквания на живота към чест и мъжки сили…
Ханс Касторп изведнъж бе принуден да разбере, че Пеперкорн бе страшно пиян. Но в неговото пияно състояние нямаше нищо дребнаво и срамотно, нищо недостойно, а всичко се свързваше заедно с величието на природата му в някаква забележителна, вдъхваща страхопочитание фигура. „Сам Бакхус — помисли Ханс Касторп — се е подпирал пиян върху някого от своите ентусиазирани придружители, без да губи своята божественост, и от значение в най-висша степен е било кой е бил пиян, една личност ли или някакъв тъкач.“ Той вътрешно се съпротивяваше да намали и най-малко почитанието си към потискащия го сътрапезник, чиито културни жестове бяха отмалели, а езикът му се преплиташе.
— Ти, братко — каза Пеперкорн, отпуснал назад в свободно и гордо опиянение могъщото си тяло, протегнал ръка върху плота на масата, като леко удряше полусвития си пестник, — „ти“ в перспектива… в много близко бъдеще, ако и засега малко въздържание да… добре. Уредено. Животът… млади момко… е една жена, една проснала се жена с близки една до друга напращели гърди и голям, мек корем между широките ханшове, със слабички мишници и яки бедра, с полузатворени очи, която с великолепно, подигравателно предизвикателство изисква нашата върховна настойчивост, цялото напрежение на нашата мъжка страст, която или издържа изпита, или пропада — пропада, млади момко, разбирате ли какво значи това? Капитулацията на чувството пред живота, това е оная недораслост, за която няма нито милост, нито съжаление, нито удостояване, която безмилостно и с подигравателен смях отхвърлят… свършено е с нея, млади момко, изплюват я… Позор и безчестие са слаби думи за тази разруха и банкрут, за това страхотно бламиране. Тази недораслост е краят, адското отчаяние, свършекът на света…
Докато говореше, холандецът все повече и повече бе отпускал могъщото си тяло назад, а същевременно царствената му глава се свеждаше към гърдите, сякаш го караше насън. При последната дума обаче той със замах плесна здраво полусвития си пестник върху масата, така че деликатният Ханс Касторп, изнервен от играта и виното, от своеобразността на цялата обстановка, се сепна и стреснато вдигна страхопочитателен поглед към могъщия си събеседник. „Свършекът на света“ — колко добре отговаряше на лицето му тая дума! Ханс Касторп не си спомняше да е чувал някога тази дума освен в час по вероучение и това не бе случайно, помисли той, защото кому измежду хората, които познаваше, повече би прилягала тази гръмовна дума, кой притежаваше необходимата за нея осанка? — Да, тъй трябваше да се постави въпросът. Малкият Нафта сигурно би могъл при случай да си послужи с нея; но това би било присвояване на чуждо право и лек брътвеж, докато в устата на Пеперкорн тази гръмовна дума добиваше цялата си разрушителна и тръбогласна мощ, с една дума, библейско величие. „Боже мой — това се казва личност! — почувства той за стотен път. — Попаднах на истинска личност и тя се оказа придружителят на Клавдия.“ И неговата глава бе доста замъглена; той завъртя на място върху масата своята чаша с вино, докато другата си ръка бе пъхнал в джоба, а едното око бе присвил поради дима на цигарата, която държеше в ъгъла на устата си. Не би ли трябвало той да замълчи, след като от призвано място бяха изречени гръмовни слова? Какво да намесва тук дрезгавия си глас? Ала неговите двама демократични възпитатели — двамата по природа демократични, ако и единият да се бореше против това свое качество — го бяха свикнали на дискусии и той се увлече, както обикновено, в чистосърдечен коментар. Той каза: