— Вашите забележки, минхер Пеперкорн (що за израз бе това: забележки! Правят ли се забележки върху свършека на света?), връщат мислите ми още веднъж към това, което установихме за порока, тоест, че той представлява обида за простите и както вие казвате, свещени или както аз бих казал, класически дарове на живота, жизнените дарове от голяма величина, тъй да се каже, пренебрегвайки ги за сметка на късните и изпечени, на рафинираните удоволствия, на които човек „робува“, както се изрази един от двама ни, докато на великите удоволствия човек се „посвещава“ и „се прекланя“ пред тях. Но тук ми се струва, че се крие извинението — прощавайте, аз съм склонна към извинения натура, макар че извинението не представлява никаква величина, както ясно чувствам, — че тук се крие извинението за порока, и то особено доколкото същият се дължи на „недораслост“, както се изразихме. Вие казахте относно ужасите на недораслостта работи от такава величина, че ме виждате искрено покъртен. Но аз смятам, че порочният човек съвсем не е нечувствителен към тия ужаси, а, напротив, напълно ги познава, докато капитулацията на неговите чувства пред класическите дарове на живота го тика към порока, при което, значи, няма и не трябва да има обида за живота, тъй като всичко това може да бъде прието и за преклонение пред него, и то доколкото рафинираните удоволствия представляват средства за опиянение и въздигане, стимуланти, както ги наричат, подпорни и стълбици за силите на чувствата, затова и, значи, животът е тяхната цел, техният смисъл, любовта към чувствата, стремежът на недораслостта към чувства… Искам да кажа…
Какви ги говореше той? Не стигаше ли демократичното безсрамие на казаното… „един от нас двамата“, когато се касаеше до личност и до него? Да не би пък да черпеше смелост за това свое нахалство от някои минали събития, които поставяха в неизгодна светлина известни настоящи правопритежания? Дотам ли се бе забравил, че на всичко отгоре трябваше да се забърка в един не по-малко безсрамен анализ на „порока“. Нека сега види как ще се измъкне от това положение; тъй като ясно бе, че бе призовал нещо страхотно.
Докато гостът му говореше, минхер Пеперкорн бе застинал в своето отпуснато назад положение с глава, склонена върху гърдите, така че можеше да се усъмни човек дали думите на Ханс Касторп проникват в съзнанието му. Сега обаче постепенно, докато младият човек се забъркваше, той почна да се изправя от облегалката, все по-високо й по-високо, в пълен ръст, като същевременно величествената му глава почервеняваше и подпухваше, арабеските по челото му се издигаха и обтягаха, а малките му бледи очи застрашително се разшириха. Какво назряваше? Изглежда, се готвеше избухване, в сравнение с което предшестващото щеше да бъде само леко раздразнение. Долната устна на нашия минхер гневно, плътно се прилепи към горната, така че ъглите на устата увиснаха и брадата се издаде напред, а дясната му ръка бавно се издигна от плота на масата на височина на главата и по-високо, взимайки широк замах за един унищожителен удар върху демократичния бърборко, който, изпълнен със страх и все пак авантюристично възрадван от тази картина на изразителен царствен гняв насреща му, с мъка прикриваше и страха, и желанието си да побегне. Той каза бързо, за да изпревари събитията:
— Естествено изразих се погрешно. Цялата работа е въпрос на формат, нищо повече. Човек не може да нарече порок това, което има формат. Порокът никога няма формат. Рафинираните удоволствия нямат формат. Но още от изконни времена човешкият стремеж към чувството е получил едно помощно средство, едно упоително и ободрително средство, което спада към класическите дарове на живота и е характерно със своята простота и свещеност, значи, не с порочността си, помощно средство от формат, ако мога така да се изразя, виното, значи, един божи дар за човечеството, както още старите хуманистични народи са твърдели, филантропичното изобретение на един бог, с когото е свързана дори цивилизацията, позволете ми тази забележка. Защото казват, че благодарение на изкуството да садят лозя и да правят вино хората са излезли от състоянието на суровост и са постигнали благонравието; и днес още народите, които садят лозя, биват смятани или сами се смятат за по-благонравни от ония, които не познават гроздето, кимврите, което сигурно заслужава да се вземе пред вид. Тъй като оттук излиза, че благонравието съвсем не е дело на разума и на добре артикулираната трезвеност, а по-скоро има нещо общо с въодушевлението, с опиянението и освеженото чувство — не е ли това, ако мога да се осмеля и да ви запитам, и вашето мнение по този въпрос?