Какъв дявол, този Ханс Касторп! Или както господин Сетембрини би се изразил с писателско изящество, какъв „умник“. Непредпазлив и дори дързък в разговори с изтъкнати личности — а след това достатъчно гъвкав, за да се измъкне от забърканата каша. Той, първом, всред най-заплетеното положение и съвсем импровизирано спаси честта на винопийците по най-приличен начин, после, съвсем мимоходом, докара разговора върху благонравието, с което, разбира се, праисторическото застрашително държане на минхер Пеперкорн едва ли имаше нещо общо, и накрай охлаби и отне смисъла на това държане, като постави на своя забележителен събеседник един въпрос, на който не бе възможно да се отговори с вдигнат пестник. И наистина холандецът се отказа от своята допотопна яростна мимика; бавно ръката му се спусна върху масата, кръвта се отля от главата му; „отърва се!“ — можеше да се прочете върху неговата само още условно и закъсняло заплашваща физиономия, бурята се разнесе, а освен това сега и госпожа Шоша се намеси, като обърна вниманието на своя придружител върху все повече разпространяващия се упадък на веселието.
— Драги приятелю, вие пренебрегвате гостите си — каза тя на френски. — Прекалено се посвещавате на този господин, с когото безспорно има да разрешавате важни работи. Но междувременно хората почти престанаха да играят и аз се боя, че скучаят. Не искате ли да приключим?
Пеперкорн незабавно се извърна към сътрапезниците си. Вярно бе: деморализация, летаргия, тъпоумие се ширеха навред; гостите се занимаваха с глупости като оставен без надзор училищен клас. Някои вече заспиваха. Пеперкорн веднага пое отпуснатите юзди.
— Господа и дами! — викна той с вдигнат показалец и този остър като копие пръст бе като размахната сабя или като знаме, а неговият призив прозвуча като едно: „След мене, който не е страхливец!“, тъй както командирът спира едно започнало вече отстъпление. Неговата личност се хвърли в боя и веднага се почувства нейното ободрително и обединително въздействие. Отпуснатите физиономии се стегнаха, хората се съвзеха и усмихнато закимаха към бледите очи под идолската плетеница върху челото на могъщия домакин. Той обая всички и отново ги мобилизира, като събра върховете на показалеца и палеца си, а другите дългоноктести пръсти разпери нагоре. Той протегна своята бранеща и възпираща капитанска ръка, а от неговите болезнено разтеглени устни се отрониха слова, чиято разпокъсана неяснота се отрази с пълна мощ благодарение на това, че се опираше на такава личност.
— Господа и дами — добре. Плътта, господа и дами, е едно такова нещо… Уредено. Не — позволете ми, — в писанието я наричат „слаба“, тоест податлива на някои изисквания… Но аз апелирам към вашето… с една дума, господа и дами, аз а-пе-лирам. Вие ще ми кажете: сънят. Добре, господа и дами, отлично, великолепно. Аз обичам и уважавам съня. Прекланям се пред неговото дълбоко, сладко, осветяващо блаженство. Сънят спада към — как ги нарекохте, млади момко? — към класическите дарове на живота от първия, от най-първия — моля ви се — от върховния разред, господа и дами. Все пак отбележете си и си припомнете: Гетсимания. „И взе със себе си Петра и двамата Зеведееви синове. Тогаз им казва: «Постойте тука и бъдете будни с мене.»“ Спомняте ли си? „И идва при учениците си, та ги намерва заспали и казва на Петра: «Така ли не можехте един час да постоите будни с мене?»“ Интензивно, господа и дами. Проникновено. Вълнуващо. „И като дойде, намерва ги пак заспали; защото очите им бяха отегнали. И казва им: «Спете сега и почивайте; ето приближи часът…»“ Господа и дами, пронизително, сърцераздирателно.
Всички действително бяха покъртени до дън душа и посрамени. Той бе скръстил ръце пред гърдите си върху тясната си брада и бе наклонил встрани главата си. Неговият блед поглед се бе пречупил от това, което разпокъсаните му устни бяха разказали за самотната смъртна болка. Госпожа Щьор се разхълца. Госпожа Магнус въздъхна дълбоко. Прокурорът Параван сметна за целесъобразно, един вид като представител и пълномощник на компанията, да отправи с приглушен глас няколко думи към уважаемия домакин, за да го увери, че всички до един стоят зад него. Тук сигурно имало някакво недоразумение. Всички били свежи и бодри, безгрижни и весели и от душа и сърце се забавлявали. Тази вечер излязла толкова красива, празнична, с една дума, необикновена — всички разбирали и чувствали това и засега никой не помислял да се възползува от съня, това благо на живота. Минхер Пеперкорн можел да разчита на гостите си, на всеки един от тях.