— Това е… — каза той. — Това пък наистина е… не, позволете ми, това е свещено! Избърши му брадичката, дете мое, вземи салфетката ми! Или още по-добре, недей прави това. Той сам не го желае. Господа и дами: свещено! Свещено във всеки смисъл — и в християнския, и в езическия! Първичен феномен! Феномен от първа, от най-висша… Не, не, това е…
Фразите като „това е“, „това пък наистина е“ определяха изобщо неговите ръководещи, обясняващи изказвания, с които придружаваше своите точни, ако и накрай вече малко комични културни жестове и цялото свое представление. Той си бе изработил някакъв начин да вдига над ухото си образувания от свития показалец и палеца пръстен и шеговито да скланя към обратната страна главата си, предизвиквайки същите чувства, които би предизвикал например един престарял жрец на някакъв чужд култ, когато с надиплени одежди и странна грация танцува пред жертвеника. После пък, разположил се нашироко в своето величие, обхванал с мишница облегалката на съседния стол, той, за всеобща изненада, принуди всички да се вглъбят заедно с него в живата и проникновена представа за утрото — онова мразовито, тъмно зимно утро, когато жълтеникавата светлина на нощната лампа се отразява през прозореца между голите клони, които тръпнат вънка всред ледената ранина, остри като грач на врана… С намеци той успя толкова ярко да обрисува това прозаично ежедневие, че всички изтръпнаха, особено след като спомена и за ледената вода, която в този ранен час човек изстисквал от голяма гъба върху тила си и която нарече свещена. Това бе само едно отклонение, едно примерно наставление върху предлаганите ни от живота неща, фантастична импровизация, която изостави, за да обърне отново своята подчиняваща настоятелност и вездесъща си чувственост към нарушената празничност на късния нощен час. Той се показа влюбен във всяко достижимо женско същество, безразборно и без оглед на лицето. На прислужницата джудже направи предложения от такъв характер, че свръхедрото старешко лице на това уродливо същество се покри с ухилени бръчки; направи на госпожа Щьор комплименти от такъв калибър, че тая простачка още по-грозно изнесе едното си рамо напред и се закипри до полуда; помоли госпожица Клефелд да го целуне по голямата, разпокъсана уста и заухажва дори безутешната госпожа Магнус — всичко това не пречеше на нежната му привързаност към неговата придружителка, чиято ръка често издигаше с галантно благоговение до устните си.
— Виното — каза той, — жените… Това е… Това пък наистина е… Позволете ми… Свършекът на света… Гетсимания…
Към два часа се разнесе новината, че „старецът“ — значи, придворният съветник Беренс — настъпвал в усилени преходи към салоните. В същия миг избухна паника всред изнервената компания. Запремятаха се столове и охладителни кофички. Народът побягна през читалнята. Пеперкорн, обзет от царствена ярост заради неочакваното разтурване на тоя празник на живота, удари пестник върху масата и нарече бегълци „страхливи роби“, но Ханс Касторп и госпожа Шоша успешно го примириха с мисълта, че на това пиршество, което бе продължило шест часа, и без това би трябвало веднъж да се тури край; той благосклонно изслуша напомнянето за свещеното удоволствие на съня и се съгласи да го заведат до леглото му.
— Подкрепяй ме, дете мое! Подкрепяй ме ти пък от другата страна, млади момко! — каза той на госпожа Шоша и Ханс Касторп. Така те помогнаха при издигането на тежкото му тяло от стола, предложиха му мишниците си и той се хвана за тях; после се упъти към покоите си, тръгна широко разкрачен, навел могъщата си глава върху едно от вдигнатите си рамене, като се олюляваше и изтикваше встрани ту единия, ту другия от водачите си. В действителност това, дето се бе оставил тъй да го направляват и подпират, бе само един царски лукс, който бе решил да си позволи. Вероятно би могъл, ако станеше нужда, и сам да се движи — но той бе презрял едно напрежение, за да прикрие свенливо пиянството си, това би имало смисъл само при дребни и подчинени същества, докато той очевидно ни най-малко не се срамуваше, а, напротив, чувстваше се велик и прекрасен в състоянието си и по царски се забавляваше, когато блъскаше, клатушкайки се, своите водачи и служители надясно и наляво. Пътем той заяви: