— Ние снощи прекалихме — каза той. — Не, позволете ми, зле и много! Вие сте още… добре, няма що… Но на моите години и при това разклатено… Дете мое — обърна се той с нежна, но решителна строгост към току-що влизащата от салона госпожа Шоша, — всичко е добре, но аз ви повтарям, че трябваше повече да внимавате, да ми попречите…
Сякаш някаква надигаща се царствена ярост имаше при тия думи във физиономията и гласа му. Но човек трябваше само да си представи каква буря би избухнала, ако сериозно се бяха опитали да му попречат да пие, за да измери цялата неоправданост и неразумност на упрека му. Това, изглежда, принадлежи към величието. Затова и неговата спътница не обърна внимание на думите му, а поздрави Ханс Касторп, който бе станал на крака — между впрочем без да му подаде ръка; само с усмивка, помахване с ръка и поканата: „ама нека“ седне отново и „ама нека“ не си прекъсва разговора с минхер Пеперкорн… Тя се поразшета из стаята, накара камердинера да изнесе кафения сервиз, изчезна за малко и с котешка стъпка отново се върна, за да вземе, права, и тя малко участие в разговора или — ако трябва да предадем неопределеното впечатление на Ханс Касторп — да го понадзирава. Естествено! Тя можеше да се прибере в санаториума „Бергхоф“, свързана с една личност от голям формат; но когато оня, който я бе очаквал толкова дълго, оказваше на тази личност необходимото уважение в един разговор на мъж с мъж, тя прояви безпокойство и дори язвителност с това нейно „ама нека“ и „ама нека не“. Ханс Касторп се усмихна, като се поприведе към коляното си, за да прикрие усмивката си, а същевременно вътрешно пламна от радост.
От бутилката върху нощната маса Пеперкорн му наля чаша вино. При обстоятелства като днешните, каза холандецът, най-доброто било пак да започнат оттам, където през миналата нощ били престанали, пък и това искрящо вино вършело същата работа като газираната вода. Той се чукна с Ханс Касторп, който, пиейки, гледаше как насреща му луничавата остроноктеста капитанска ръка с пристегнатите маншети на вълнената риза вдигна чашата, как широките, неочертани устни се прилепиха около ръба й и как виното преминаваше през дигащия се и спадащ гръклян на работник или бюст. После заговориха за лекарството върху нощната масичка, този кафяв сироп, от който Пеперкорн по нареждане и от ръката на госпожа Шоша глътна една лъжица — то бе някакъв антипиретикум, съставен в голямата си част от хинин; Пеперкорн даде на госта си да опита малко от него, за да го запознае с характерния, горчиво-ароматичен вкус на препарата, а после се разпростря в хвалби за хинина, който бил благодатен не само поради своето бактерицидно въздействие и своето лекуващо влияние върху топлинния център, но трябвало да се оцени и като тоническо средство: той намалявал белтъчната обмяна, подпомагал възприемането на храната, с една дума, бил истинско освежително питие, великолепно подкрепително, ободряващо и оживително средство — между впрочем и упоително средство; човек лесно можел да се понапие от него и да дойде на градус, каза той, като забележително разиграваше пръстите и главата си и отново заприлича на танцуващия езически жрец.
Да, великолепно вещество — хининовата кора! Между впрочем нямало още триста години, откак фармакологията на нашия континент се била запознала с нея, и нямало още столетие, откак химията била открила алкалоида, на който се дължали нейните качества, тоест хинина — била го открила и до известна степен анализирала; тъй като химията не била в състояние да твърди, че е напълно наясно относно неговите свойства, нито пък е в състояние да го произведе по изкуствен път. Нашата лекарствена наука постъпвала добре, като не се перчела прекалено със знанията си, тъй като и в други случаи била изпадала в същото положение, както с хинина: тя знаела това-онова за динамиката, за въздействията на веществата, обаче доста често я поставял в неудобно положение въпросът на какво, точно погледнато, се дължат тези въздействия. Нека младият човек хвърлел един поглед върху токсикологията — никой нямало да го осведоми върху елементарните свойства, които обуславят въздействията на тъй наречените отровни вещества. Да вземели за пример змийските отрови — за които нищо повече не било известно освен това, че тези животински субстанции чисто и просто спадали към белтъчните съединения, съставени били от различни белтъчни тела, които само в един определен — а всъщност още съвсем неопределен — състав упражнявали своето поразително въздействие: вкарани в кръвообращението, те предизвиквали ефекти, на които човек можел само да се чуди, тъй като не сме били свикнали да съгласуваме белтъка с отровата. Но в света на субстанциите, каза бледоокият Пеперкорн, като държеше уточняващия пръстен и щръкналите като копия останали пръсти на еднаква височина с подпряната от възглавницата глава с арабеските на челото, в света на субстанциите положението било такова, че всички едновременно криели и живот, и смърт: всички били същевременно и лекарства, и отрови, фармакологията и токсикологията били едно и също нещо, от отровата човек оздравявал, а това, което смятали за носител на живота, при известни обстоятелства умъртвявало за секунда с един-единствен вцепеняващ удар.