И той действително не се измами в едно: членовете на неговия разноцветен приятелски кръг свикнаха поне с това, че не могат да свикнат едни с други — между тях имаше, разбира се, достатъчно обтегнатост, хладина и дори мълчалива враждебност и ние сами се учудваме как нашият незначителен герой съумя да ги задържи около себе си; обясняваме си това с известна дяволита жизнерадост на неговата натура, която го караше да намира, че всичко „заслужава да се чуе“ и която можеше да бъде наречена даже любезност в смисъл, че й се удаваше не само да го свързва с най-разновидните лица и личности, но до известна степен да свързва помежду им дори тях.
Чудновати отношения в тази или онази посока! Блазни ни да разкрием за момент техните преплетени нишки, тъй както сам Ханс Касторп ги наблюдаваше по време на тия разходки със своя дяволит и жизнерадостен поглед. Там беше клетият Везал, който изгаряше от копнеж по госпожа Шоша и унизително се прекланяше пред Пеперкорн и Ханс Касторп — пред единия заради господстващото настояще, пред другия заради миналото. Там беше и самата Клавдия Шоша, грациозно, меко пристъпващата болна пътешественица, крепостна на Пеперкорн, и то положително по убеждение, но въпреки това винаги малко обезпокоена и вътрешно наострена, задето виждаше рицаря на една отколешна карнавална нощ в такива добри отношения с нейния повелител. Не беше ли почти от същия характер смущението, което определяше отношението й към господин Сетембрини? Към този сладкодумец и хуманист, когото не можеше да понася и наричаше безчовечен и високомерен? Към Ханс Касторповия приятел и възпитател, от когото много й се искаше да подири сметка за думите, които бе извикал по приличния млад германец, по този красив дребничък буржоа от добро семейство и с възпален участък, тогава, когато той се бе упътил право към нея — сметка за думите на някакъв средиземноморски език, от които тя нито сричка не разбра, тъй както и той не разбираше нейния матерен език, само че нейното пренебрежение бе по-малко сигурно от неговото. Ханс Касторп, влюбен, както обикновено казват, „до уши“, но не във веселичкия смисъл на този израз, а тъй, както човек обича, когато случаят е и забранен, и неразумен и когато не може да се възпее със спокойните песнички на равнината — тежко влюбен, значи, и затова зависим, подчинен, страдащ и услужлив, все пак бе съумял да скъта в това свое робство една удовлетворителна дяволитост, за да знае много добре каква стойност би могла да има и да запази неговата преданост към гъвкаво пристъпващата болна с очарователните татарски очи: една стойност, за която можеше да й отвори очите, както той при всичкото си страдалческо подчинение допълнително преценяваше, държането на господин Сетембрини към нея, което съвсем очевидно потвърждаваше подозренията й — то бе толкова отрицателно, колкото изобщо позволяваше учтивостта на един хуманист. Лошото, или в очите на Ханс Касторп по-скоро благоприятното, бе това, че тя не намери истинска компенсация в своите отношения към Лео Нафта, върху които бе полагала надежди. Вярно, тя тук не се сблъска с онова принципно отрицание, което господин Лодовико проявяваше към нейната природа, а и разговорите помежду им се развиваха много по-успешно: те понякога се разговаряха отделно, Клавдия и заядливият дребосък, върху книги, върху проблеми на политическата философия, към които и двамата се отнасяха еднакво радикално; и Ханс Касторп чистосърдечно вземаше участие в тия разговори. Ала едно известно аристократично ограничаване на отзивчивостта, което аривистът, предпазлив като всички аривисти, проявяваше спрямо нея, сигурно й бе направило впечатление; неговият испански тероризъм всъщност слабо се съгласуваше с нейната затръшкаща вратите скитническа „човечност“, а към това се прибавяше като последен и най-фин елемент една лека, трудно доловима враждебност, която тя със своя женски усет трябваше да забележи, че я обвява и откъм двамата опоненти, и откъм Сетембрини, и откъм Нафта (тъй както нейният карнавален рицар сам бе почувствал същото), и която имаше за първопричина отношенията на двамата към него, Ханс Касторп: раздразнението на възпитателя към жената като смущаващ и разсейващ елемент, тази тиха и изначална враждебност, която ги обединяваше, защото прекратяваше техния разпалван от педагогиката раздор. Не играеше ли някаква роля тази неприязън също и в държането на двамата диалектици към Питер Пеперкорн? Ханс Касторп смяташе, че забелязва нещо такова, може би защото злобничко бе го очаквал и изобщо не малко изгаряше от желание да събере заекващия владетел с двамата негови „правителствени съветници“, както понякога на шега и на ум ги наричаше, и да изследва ефекта. На открито нашият минхер не произвеждаше същото забележително впечатление както в затворено помещение. Меката филцова шапка, която носеше дълбоко нахлупена върху челото и която покриваше неговата бяла пламтяща коса и могъщите бръчки на челото, смаляваше чертите му, сякаш ги спаружваше, и накърняваше дори величието на зачервения му нос. А и неговата походка не бе много по-добра от стоежа му: той имаше навик, при всяка от своите къси крачки, да накланя цялото си тежко тяло и дори главата си към страната, където кракът му пристъпваше в момента напред, което създаваше по-скоро едно добродушно старческо, отколкото царствено впечатление, пък и най-често не вървеше изправен в целия си ръст, както стоеше, а малко присвит. Но и така той надвишаваше с една глава господин Лодовико, да не говорим за дребничкия Нафта — и не само тук се криеше причината, задето неговото присъствие толкова много, толкова безкрайно много, както Ханс Касторп си бе въобразил и предварително решил, угнетяваше съществуването на двамата политици.