— Много. С нетърпение очаквам първата ви сбирка афоризми. Може би още не е късно да ви помоля да отразите в нея някои съждения, които между другото сме разменяли върху човеконенавистническата същина на парадокса.
— Дадено, господин Сетембрини. Абсолютно тъй ще стане. Не, с тоя мой „крилат израз“ съвсем не съм тръгнал на лов за парадокси. За мен въпросът бе да изтъкна големите трудности, които ни… създава определението на „глупост“ и „благоразумие“. Значи: създава, нали? Толкова трудно е да се разграничат тия неща, те така са преплетени помежду си… Знам добре, че ненавиждате мистичното guazzabuglio и че сте за стойността, за преценката, за стойностната преценка и тук ви давам напълно право. Но въпросът около „глупостта“ и „благоразумието“ е пълна мистерия, а трябва все пак да е разрешено човек да се интересува за мистериите при условие, че е налице честният стремеж да се разкрият те по възможност до дъно. Питам ви следното. Питам ви: ще отречете ли, че той всички нас ни туря в джоба си? Изразявам се грубо и въпреки това, доколкото виждам, не можете да отречете това. Туря ни в джоба си, а отнякъде му се следва и правото да ни се присмива. Откъде? Как така? По какъв начин? Естествено не благодарение на неговата мъдрост. Признавам, че за мъдрост едва ли може да става дума. Та той е по-скоро човек на невзрачността и на чувството, чувството е неговият пискюл — прощавайте тоя простонароден израз! Казвам, значи: не от интелигентност ни туря в джоба си, тоест не поради духовни причини… Вие това не бихте позволили и наистина то отпада. Но не и поради физически! Разбира се, че не поради капитанските си плещи с оглед на някакво грубо насилие и затова, че с един удар на пестника си би могъл да повали всекиго от нас — нему и на ум не му идва, че би могъл да стори това, а и в случай че си науми такова нещо, няколко благоразумни думи ще стигнат, за да го укротят… Значи, не и поради физически. И все пак съвсем несъмнено неговата физика играе тук някаква роля — не в смисъла на грубо насилие, а в друг смисъл, в мистичния, — а щом физиката почне да играе някаква роля, работата става мистична; физиката се прелива в духа и обратно, те не могат да се различат, глупостта и благоразумието не могат да се различат, но въздействието е налице, динамичното, и нас ни турят в джоба си. А за това разполагаме само с една дума и тя се казва „личност“. Употребяват тази дума и в разумен смисъл — тъй както ние всички сме личности: морални, юридически и какви ли не още. Но тук не искам да кажа това. Става дума за една мистерия, която е извън пределите на глупостта и интелигентността и за която сигурно бива да се интересуваме — отчасти за да я разкрием по възможност до дъно и отчасти, доколкото това се окаже невъзможно, да извлечем от нея поука. А щом като сте за стойностите, то личността в края на краищата също представлява една положителна стойност, поне така мисля, по-положителна от глупостта и интелигентността, в най-висша степен положителна, абсолютно положителна — както животът, с една дума: една жизнена стойност, напълно подходяща да се интересува при случай човек за нея. Така сметнах, че трябва да ви възразя на това, което казахте за глупостта.
Напоследък Ханс Касторп не се забъркваше и заплиташе при такива вещи изказвания и не се прекъсваше без време. Той изкарваше репликата си докрай, понижаваше гласа си, слагаше точка и невъзмутимо продължаваше пътя си като мъж, макар че все още винаги се изчервяваше при такива случаи и всъщност го беше малко страх от критичното мълчание, което щеше да последва, за да му остави време да се посрамува. Господин Сетембрини дълго не наруши това мълчание, после каза:
— Вие отричате, че сте тръгнали на лов за парадокси. Между другото добре знаете, че ми е също толкова неприятно да ви виждам на лов за мистерии. Като превръщате личността в тайна, вие се подлагате на опасност да изпаднете в обожаване на идоли. Прекланяте се пред една маска. Виждате мистика там, дето се касае до мистификация, до една от ония измамни кухи форми, с които демонът на телесното и физиономичното понякога обича да ни взема на подбив. Никога ли не сте се движили в среда на актьори? Не познавате ли тия артистични глави, в които се обединяват чертите на Юлий Цезар, Гьоте и Бетховен и чиито щастливи притежатели, отворят ли веднъж уста, се оказват най-големите тъпаци под слънцето?
— Добре, игра на природата — каза Ханс Касторп. — И все пак не само игра на природата, не само подбив. Защото, щом като тия хора са актьори, те трябва да имат талант, а талантът сам надхвърля глупостта и благоразумието, той сам представлява една жизнена стойност. Минхер Пеперкорн също има талант, казвайте каквото искате, и с него ни туря в джоба си. Поставете в единия ъгъл на една стая господин Нафта и го накарайте да изнесе доклад върху Григорий Велики и божията държава, нещо, което наистина заслужава да се чуе — а в другия ъгъл стои Пеперкорн със своята особена уста и своите придръпнати нагоре бръчки на челото и нищо друго не казва освен: „Напълно. Позволете ми… Уредено!“ Ще видите, хората ще се съберат около Пеперкорн, всички до един, и Нафта ще си остане сам със своята интелигентност и своята божия държава, ако и толкова недвусмислено да се изразява, че човек може да го разтресе тригодишна треска, както има обичай да казва Беренс…