— Не ви ли е срам да се прекланяте пред успеха! — порица го Сетембрини. — Mundus vult decipi.166 Моето желание далеч не е да се трупат хората около Нафта. Той е опасен интригант. Но аз съм склонен да застана на негова страна с оглед на въображаемата сцена, която обрисувахте с осъдително одобрение. Няма що, презирайте отчетливото, точното, логичното и хуманно последователно слово! Презирайте го в чест на някакво фокусничество с намеци и шарлатански чувства и вече безусловно сте в ръцете на дявола…
— Но уверявам ви, той често може да говори напълно последователно, когато се запали — каза Ханс Касторп. — Той случайно ми разказа веднъж за динамичните дроги и за азиатските отровни дървета, толкова интересно, че дори почти ме хвана страх — интересното винаги е малко страшничко, — всъщност то само по себе си не беше интересно, а само във връзка с въздействието на неговата личност: то направи историята същевременно и страшна, и интересна…
— Естествено вашата слабост към азиатското е известна. И наистина аз не мога да ви поднеса такива чудеса — отвърна господин Сетембрини с толкова много горчивина, че Ханс Касторп побърза да заяви: предимствата на поучението и разговорите с него спадали, разбира се, към съвсем друга област и никому не било хрумвало да прави сравнения, то би било несправедливо и за двете страни. Но италианецът се направи, че нищо не е чул, и пренебрегна тази учтивост. Той продължи:
— Във всеки случай трябва да ми позволите, инженере, да се удивя от вашата деловитост и вашето душевно спокойствие. То се доближава малко до гротескното, с това ще се съгласите. Тъй както в края на краищата са се докарали работите… Този мазен идол ви е отнел вашата Беатриче — наричам нещата с техните имена. А вие? Това е безпримерно.
— Разлики в темпераментите, господин Сетембрини. Разлики, що се отнася до горещината и рицарството на кръвта. Естествено вие като човек на Юга, вие щяхте да се допитате до кинжала и отровата или във всеки случай щяхте да третирате въпроса публично и страстно, с една дума, по петльовски. Това би било, разбира се, много мъжествено — публично мъжествено и галантно. С мен обаче работата стои другояче. Аз ни най-малко не съм мъжествен, за да съзирам у мъжа само съперника-самец — може би изобщо не съм мъжествен, но положително не по този начин, който, не знам защо, наричам „публичен“. Питам се в своето смутено сърце дали имам в какво да го упреквам. Сторил ли ми е съзнателно нещо? Но обидите трябва да са преднамерени, иначе не са никакви обиди. А що се отнася до „стореното“, би трябвало от нея да диря сметка, а за това пък нямам право — изобщо нямам право, особено пък що се отнася до Пеперкорн. Защото, първо, той е една личност, което само по себе си е от значение за жените, и, второ, не е цивилен човек като мене, а у него има нещо военно, както у моя клет братовчед, тоест той си има свой point d’honneur167, своето честно увлечение и това е чувството, животът… Бъбря глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности — това може би все пак е някаква военна черта в моята характеристика, ако бива така да се каже…
— Кажете все пак — кимна Сетембрини. — Това безусловно е една черта, която би заслужила похвала. Смелостта на познанието и на израза, това е то — литературата, това е то — хуманитарното начало…
Тъй те се разделиха задоволително и при тоя случай; Господин Сетембрини придаде на разговора помирителен завършек, за което имаше достатъчно основания. Позицията му тогава съвсем не бе толкова неуязвима, че да бе уместно едно по-силно наблягане върху строгостта; разговорът, който се въртеше около ревността, бе за него доста хлъзгава почва; на една известна точка той всъщност би трябвало да отговори, че пред вид на педагогическата му жилка неговото отношение към мъжкия елемент също ни най-малко не било за публично петльовския тип, поради което не можел да възприеме всесилния Пеперкорн, както и Нафта, и госпожа Шоша; накрай добави, че не се надявал да разубеди ученика си относно въздействието и естественото превъзходство на една личност, от което и той, както неговият партньор по мисловните въпроси, трудно можел да се отърве.