Най-добре им беше, когато повяваше „духовен“ ветрец, когато дискутираха — когато можеха да приковат вниманието на другарите си по разходка върху един от техните същевременно и елегантни, и пламенни спорове — академични, а водени с един ток, сякаш се отнасяше до най-животрептящите въпроси на деня и живота; в тия спорове взимаха участие почти само те, двамата, през което време присъстващият „формат“ биваше един вид неутрализиран, тъй като можеше да им приглася само с едно учудено повдигане на бръчките по челото си и с неясно подигравателни недомлъвки. Но дори и при тия обстоятелства холандецът упражняваше своя натиск, засенчваше разговора, така че той сякаш губеше блясъка си, по някакъв начин го лишаваше от същината му, противопоставяше му нещо, което всички чувстваха, но което той вършеше сигурно несъзнателно или един бог знае в каква степен съзнателно; той не подкрепяше нито една от противните тези и поради това и най-решителното значение на спора избледняваше и дори — ние се колебаем дали да го кажем — получаваше някакъв отпечатък на празнословие. Или да се опитаме по друг начин: остроумната борба на живот и смърт тайно, по някакъв подмолен и неопределен начин, постоянно се отнасяше към разхождащия се редом с нея формат и се изтощаваше от този магнетизъм. Другояче не може да се охарактеризира това тайнствено и крайно неприятно за спорещите явление. Може само да се каже, че ако го нямаше Питер Пеперкорн, много по-настоятелно щеше да се наложи едно вземане на страна, когато например Лео Нафта защищаваше основната архиреволюционна същина на църквата срещу учението на господин Сетембрини, който виждаше този исторически фактор само като покровител на мрачния застой и консерватизма и изтъкна като противоположни нему всички принципи, стремящи се към преврат и обнова, изпълнени с жизненост и перспективи, принципите на просвещението, науката и напредъка, които водели началото си от една велика епоха на възраждането на античната култура — това свое верую той подкрепи с най-красив замах на слово и жестове. Тогава Нафта, хладен и наострен, се нае да докаже — и го доказа почти до заслепяваща необоримост, — че църквата, като въплъщение на религиозно аскетичната идея, в своята същност далече не държала да бъде привърженица и опора на това, което искало да изтрае, значи, на светското образование, на правния ред в разните държави — напротив, открай време тя по най-радикален начин била написала на своето знаме „преврат до корен и до дъно“, че направо всичко, което се смята за достойно да бъде съхранено и което слабаците, страхливците, консерваторите, буржоата се опитват да съхранят: държавата и семейството, светското изкуство и светската наука — че всичко това се е държало винаги само в съзнателно или несъзнателно противоречие към религиозната идея, към църквата, чиято вродена тенденция и непоклатима цел било разпадането на всички съществуващи светски строеве и новоизграждането на обществото по образеца на идеалната, на комунистическата божия държава.
След това думата получи Сетембрини и, види бог, той добре се възползва от нея. Едно такова смесване на луциферовската революционна идея с всеобщия бунт на всички лоши инстинкти, каза той, било достойно за окайване. Векове наред любовта на църквата към обновлението се била състояла в това да инквизира, да дави, да задушава в дима на кладите животворните идеи, а днес заявява чрез своите емисари, че е за преврата, мотивирайки се с една цел, която ще замести свободата, образованието и демокрацията с диктатурата на сганта и варварството. Е, действително, един ужасен вид на противоречива последователност, последователна противоречивост…
Подобно противоречие и подобна последователност, отвърна Нафта, ни най-малко не липсвали на противника му. Демократ по собствена преценка, той се отнасял доста неприязнено към народа и равенството и на туй отгоре проявявал осъдително аристократично високомерие, като наричал сган призвания да представлява диктатурата световен пролетариат. Но той наистина се бил проявил като демократ по отношение на църквата, която без съмнение, това с гордост трябвало да й се признае, се явявала като най-благородната сила в историята на човечеството — благородна в последния и най-върховен, смисъл, в смисъла на духа. Защото аскетичният дух — ако е позволено да говорим с плеоназми, — духът на отрицанието и унищожението на света бил самото благородство, аристократичният принцип в чист вид; той никога не можел да бъде простонароден и във всички времена църквата била всъщност ненародна. Ако господин Сетембрини си дадял малко труд да си спомни като литератор за културата на Средновековието, щял да онагледи този факт — суровото неблагоразположение, което народът, и то народът в най-широкия смисъл на думата, изпитвал към църковните институции, се очертавало например в известни монашески образи, плод на простонародната поетична фантазия, които още тогава по един истински лутеровски начин противопоставяли на аскетичната идея виното, жената и песента. Всички инстинкти на светската героичност, на войнишкия дух, а и дворцовата поезия се били противопоставяли повече или по-малко открито срещу религиозната идея, а с това и срещу йерархията. Защото всичко това било „свят“ и „сган“ в сравнение с представляваното от църквата благородство на духа.