Господин Сетембрини поблагодари за освежаването на паметта му. Образът на монаха Илзан от „Розовата градина“ притежавал нещо много отрадно в сравнение с прехвалената гробовна аристокрация и макар че той, говорещият, не бил приятел на германския реформатор, все пак бил готов пламенно да защити всички елементи на демократически индивидуализъм в неговото учение против каквито и да са, църковни или феодални, попълзновения за господство върху личността.
— Виж ти! — провикна се сега Нафта изведнъж. Искали май да припишат на църквата дори липса на демократизъм, на чувство за стойността на човешката личност? А хуманната непредубеденост на каноническото право, което изисква за правоспособност само съпричастие в църковната общност и правоверност, което не държи сметка за никакви държавни или обществени съображения и което приема свидетелстването и допуска унаследяването на роби, военнопленници и крепостни — за разлика от римското право, където правоспособността зависи от притежанието на правото на гражданство, или от германското, където тя е свързана с племенната принадлежност и личната свобода!
Това твърдение, забеляза язвително Сетембрини, било направено с премълчаване на „каноническия дял“, който от всяко завещание се приспадал за църквата и епископа. Между другото той заговори за „попска демагогия“, за благосклонността на безусловната жажда за власт, която ще раздвижи и преизподнята, щом като боговете по понятни съображения нищо не искат да знаят за тях, за поповете, и добави, че църквата очевидно се е интересувала повече за количеството, отколкото за качеството на душите, от което можело да се извади заключението за нейното дълбоко духовно неблагородство.
Настроена неблагородно — църквата? На господин Сетембрини бе обърнато внимание върху неумолимия аристократизъм, който бил в основата на идеята за наследствеността на позора; прехвърлянето на тежката вина върху — демократично казано — невинните потомци; доживотното опетняване и безправие на незаконните деца като друг пример. Но той помоли да не му говорят за това — първо, защото неговото хуманно чувство се възмущавало и, второ, защото му били дотегнали тия извъртания и в майсторските хватки на противниковата апологетика съзирал познатия му безчестен, дяволски култ към небитието, който държи да го наричат дух и да почувстваме признатата непопулярност на аскетичния принцип като нещо толкова законно, толкова свещено.
Тук пък Нафта поиска разрешение да се изсмее на висок глас. Говорят за нихилизма на църквата! За нихилизма на най-реалистичната система за господство в световната история! Никога, значи, господин Сетембрини не е бивал докосван от полъха на хуманната ирония, с която тя постоянно прави концесии на света, на плътта, като с разумна отстъпчивост забулва последните изводи на принципа и оставя духа да владее със своето регулиращо въздействие, без да се отнася прекалено строго към природата. Той следователно никога не бил чувал за финото свещеническо понятие за индулгенцията, към която спадало даже и едно тайнство, бракът, който не бил позитивно благо като другите тайнства, а само една защита против греха, който бил разрешен само за ограничение на чувствените желания и на неумереността, тъй че аскетичният принцип, идеалът за целомъдрието се укрепвал, без да се подлага плътта на неполитична строгост.