Как можеше тук господин Сетембрини да не се опълчи против едно толкова отвратително понятие за „политичното“, против жестовете на високомерна снизходителност и мъдрост, които духът — това, което ония наричали дух — си позволявал спрямо своята мнимо виновна и „политично“ третирана противоположност, която всъщност ни най-малко не се нуждаела от неговата отровна индулгенция; против проклетата двойнственост на едно тълкувание на света, което превръщало всемира в ад, смятало за дяволски и живота, и неговата измислена противоположност, духа: защото, ако животът е лукав, би трябвало и духът като чисто отрицание да е също така лукав! И той рицарски се застъпи за невинността на плътските наслади — при което Ханс Касторп неволно се сети за неговата таванска стаичка на хуманист с пулта, плетените столове и шишето за вода, — докато Нафта, твърдейки, че плътската наслада никога не можела да бъде без вина и че природата трябвало да бъде любезна и да почувства колко съвестта й е нечиста спрямо духовното начало, определи като „любов“ църковната политика и индулгенцията, за да опровергае нихилизма на аскетичния принцип — при което Ханс Касторп намери, че думата „любов“ много особено приляга на лицето на лютия, мършав и дребен Нафта…
Тъй продължиха, ние знаем играта, знаеше я и Ханс Касторп. Проследихме я заедно с него един момент, за да наблюдаваме как например ще изглежда една такава перипатетична схватка в сянката на разхождащата се редом личност и по какъв начин нейното присъствие тайнствено й притъпяваше жилото: някаква потайна принуда да държат сметка за тая личност гасеше прескачащата насам и натам искра и налагаше оная морна безжизненост, която ни обзема, когато едни електрически проводник се окаже без контакт. Добре! — тъй беше то. Нямаше вече пращене между противоречията, не прескачаше никаква светкавица, нямаше ток — настоящето, неутрализирано от духа, както той, духът, смяташе, по-скоро неутрализираше него самия. Ханс Касторп с удивление и любопитство схвана това.
Революция и застой — поглеждаха към Пеперкорн, виждаха го как се влачи по пътя, не особено забележителен, когато вървеше пешком с накланяща се настрана стъпка и нахлупена върху челото шапка; виждаха неговите широки, неправилно разрязани устни и го чуваха да казва, шеговито сочейки с глава към спорещите: „Да-да-да! Церебрум, церебрално, разбирате ли! Това е… Тук вече излиза наяве…“ — и ето, контактът бе мъртъв! Те опитваха нещо друго, залавяха се за по-сложни формулировки, отваряха дума за „аристократическия проблем“, за популярност и благородство. Никаква искра. Разговорът магнетично получаваше личен отпечатък; Ханс Касторп отново видя придружителя на Клавдия легнал в кревата под червения копринен юрган, облечен в плетената риза без яка, наполовина стар работник, наполовина царски бюст — и с обезсилен гърч силата на спора замря. По-високи напрежения! От едната страна отрицание и култ към небитието — от другата вечното „да“ и любещата склонност на духа към живота! Къде оставаха силата, мълнията и токът, когато и противници, и слушатели поглеждаха към минхер Пеперкорн — което се случваше неминуемо и по силата на някакво тайно привличане? С една дума, тия неща не излизаха наяве и това, според Ханс Касторп, не бе ни по-малко и ни повече от мистерия. За своята сбирка афоризми той можеше да си отбележи, че една мистерия се изговаря с най-обикновени думи — или въобще не се изговаря. На всеки случай, за да се изговори тази мистерия, можеше да се каже само едно, и то чисто и просто това, че Питер Пеперкорн със своята набръчкана царска маска и горчиво разпокъсаната си уста винаги извършваше в подходящия момент ту едното, ту другото, че и двете, изглежда, му отговаряха и добре му прилягаха — стига да го погледнеше човек. Да, този глупав стар човек, тази господстваща нула! Той не омаломощаваше силата на противоречията чрез объркване и подстрекателства като Нафта; не бе двусмислен като него или поне по съвсем противоположен, по някакъв позитивен начин — тази залитаща мистерия, която очевидно бе надрасла не само глупостта и интелигентността, но и толкова много други противопозиции, които Сетембрини и Нафта заклинателно призоваваха, за да създадат, с възпитателна цел, необходимото високо напрежение. Личността, така изглеждаше, не бе възпитател — и въпреки това какъв шанс бе тя за един любознателен пътешественик! Колко странно бе да се наблюдава двусмислеността на един цар, когато спорещите стигаха до брак и грях, до тайнството на опрощението, до вина или невинност на плътските наслади! Той накланяше глава към рамото и гърдите си, болезнените устни се разтваряха, устата зейваше отпусната и печална, ноздрите се опъваха и разширяваха сякаш от болка, бръчките на челото се повдигаха и уголемяваха очите за един бледен страдалчески поглед — образът на самата горчивина. Но ето, в същата минута мъченическата физиономия разцъфваше до пищност! Косо наклонената глава ставаше дяволита, устните, още отворени, неблагопристойно се усмихваха, сибаритската трапчинка, позната от по-рано, се появяваше върху едната буза — насреща им беше танцуващият езически жрец и докато главата му шеговито кимваше към „мозъците“, чуваха го да казва: „Ах, да, да-да… отлично. Това е… Това са… Тук вече се показва… Тайнството на плътската наслада, разбирате ли…“