Въпреки това, както вече казахме, понижените приятели и учители на Ханс Касторп се чувстваха най-добре, когато можеха да се карат. Тогава бяха в своята стихия, докато форматът беше извън своята и все пак различно можеше да се прецени ролята, която играеше при това. Съвсем несъмнено те изпадаха в неизгодно за тях положение, когато не ставаше вече дума за остроумие, слово и дух, а за предмети, за земно практически работи, с една дума, за въпроси и неща, където собствено се утвърждават господарските натури: тогава бе свършено с тях, те попадаха в сянка, ставаха незначителни, а Пеперкорн грабваше скиптъра, определяше, решаваше, нареждаше, поръчваше и заповядваше… За чудене ли е, че той желаеше това състояние, че се стремеше да преминат от словоборството към него? Той страдаше, докато то господстваше или поне когато дълго време господстваше; но страдаше не от суетност — в това Ханс Касторп бе сигурен. Суетата няма формат, а величието не е суетно. Не, стремежът на Пеперкорн към предметност произтичаше от други причини: от „страх“, казано съвсем наедро и грубо, от онази ревност към дълга и идеи фикс за чест, която Ханс Касторп бе споменал веднъж за опит пред господин Сетембрини и която му се искаше да сметне до известна степен за военна черта.
— Господа й дами… — каза холандецът, като вдигна, повелително призовавайки, своята капитанска ръка с копиевидните нокти. — Добре, господа, отлично, превъзходно! Аскетизмът… индулгенцията… плътската наслада… Искам това… Бездруго! Крайно важно! Крайно спорно! Обаче позволете ми… Аз се боя, че ние вършим един тежък… Ние се затваря ме, господа и дами, затваряме се по най-безотговорен начин за най-същественото… — Той задиша дълбоко. — Този въздух, господа и дами, този характерен днешен сух и топъл ветрец със своята нежна отмала, със своя припомнящ и предвещаващ пролетта аромат… ние не би трябвало да го вдъхваме, за да го изкарваме във вид на… Настоятелно моля, не би трябвало така. Това е обида. Само нему би трябвало да посветим цялото и пълно наше… о, най-висшето и с най-голямо присъствие на духа… Свършено, господа и дами! И само като чисто венцехваление на неговите качества ние би трябвало из нашите гърди… Аз замлъквам, господа и дами! Замлъквам в чест на този… — Той се бе спрял, навел се бе назад и с шапката си засенчваше очите; всички последваха неговия пример.
— Аз насочвам — таза той — вашето внимание към висините, към най-далечните висини, към онази черна кръжаща точка там горе, под извънредно синьото, биещо на черно… Това е граблива птица, голяма граблива птица. Това е, ако се не… Господа и вие, детето ми, това е орел. Към него се насочвам с пълна целеустременост… Погледнете! Това не е сокол, нито пък лешояд… Ако бяхте толкова далекогледи, както аз с напредващата… Да, детето ми, с напредваща. Косата ми е бяла положително. Тогава и вие тъй ясно като мене по притъпеното окръгление на крилете… Орел, господа и дами. Скален орел. Той кръжи точно над нас всред синевата, без нито един мах на крилете си плува на неизмерима височина за наше… и сигурно разузнава със своите силни, далекогледи очи изпод надвисналите веждни кости… Орелът, господа и дами, Юпитеровата птица, царят на своя род, лъвът на въздушната шир! Той има панталони от перушина и железен клюн, само на върха остро извит, и пръсти с ужасна сила, с извити навътре нокти, задният нокът здраво като стомана приляга върху предните. Вижте, така! — И той се опита да наподоби орловия крак със своята дългоноктеста капитанска ръка. — Майсторе, какво само кръжиш и разузнаваш! — обърна се той отново нагоре. — Спусни се! Удари със своя железен клюн главата, изкълви очите, разкъсай корема на това създание, което бог ти… Отлично! Решено! Твоите нокти трябва да са преплетени в черва, а от клюна ти трябва да се стича кръв…
Той бе възхитен, а интересът на разхождащите се към антиномиите на Нафта и Сетембрини спадна до нула. Пък и появата на орела безмълвно упражни допълнително въздействие върху решенията и начинанията, които последваха под ръководството на минхера: отбиха се в ресторант, ядоха и пиха в ни едно време, но с апетит, който бе подклаждан от спомена за орела; гуляене и пируване, както доста често минхерът го организираше и извън „Бергхоф“ — където се случеше, в курорта и селото, в някоя гостилница в Гларус или Клостерс, където отиваха на излет с влакчето; под неговата господарска команда компанията се наслаждаваше на класическите дарове: кафе със сметана и селски печива или сочно сирене върху ароматно алпийско масло, което бе много вкусно, и с горещи, печени кестени, към всичко това червено велтлинско вино, колкото душата желаеше, а Пеперкорн придружаваше импровизираната закуска с големи недомлъвки или караше Антон Карлович Ферге да се разприказва — този добродушен търпеливец, комуто всичко по-възвишено бе съвсем чуждо, който обаче много деловито можеше да разказва за производството на руските галоши и шушони: към каучуковата маса добавяли сяра и други вещества, а готовите, лакирани обувки се подлагали на „вулканизация“ при горещина над сто градуса. И за полярния кръг разправяше, защото неговите служебни командировки многократно го били завеждали чак дотам: за полунощното слънце и за вечната зима на Нордкап. Там, казваше той из своето възлесто гърло и изпод надвисналите си мустаци, параходът изглеждал съвсем дребен в сравнение със страхотните скали и стоманеносивата морска шир. А по небето се простирали жълти светлинни полета, това било Северното сияние. И на него, на Антон Карлович, всичко му се струвало призрачно — цялата сценична картина с него самия.