Тя се засмя с цигара в уста, та татарските й очи се присвиха; тъй както се беше облегнала върху ламперията с ръце, подпрени на пейката, и кръстосани нозе, размаха единия си крак, обут в черна лачена обувка.
— Quelle générosité! Oh, là, là, vraiment172, тъкмо така от край време съм си представлявала един homme de génie173, клетичкия ми.
— Остави това, Клавдия. Аз естествено по начало не съм никакъв homme de génie, тъй както не съм и мъж от формат, боже мой, не съм. Но после по една случайност — наречи го случайност — попаднах тук в тия висини, в тия гениални предели… с една дума, ти сигурно не знаеш, че има нещо като алхимично-херметична педагогика, транссубстанция, и то към по-висша степен, извисяване, значи, ако желаеш правилно да ме разбереш. Но естествено човек трябва предварително да има у себе си малко от оня материал, който се поддава на принудително въздигане при наличността на външни въздействия. А това, което имах у себе си, то беше, добре зная, фактът, че от край време съм „на ти“ с болестта и смъртта и че още като момче неразумно заех един молив от тебе както тука, през карнавалната нощ. Но неразумната любов е гениална, тъй като смъртта, знаеш, е гениалният принцип, res bina, lapis philosophorum, и тя също е педагогическият принцип, защото любовта към нея извежда до любовта към живота и човека. Така е, това прозрях веднъж в моята балконска лоджия и съм възхитен, че мога да ти го кажа. Към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път!
— Ти си един смахнат философ — каза тя. — Не ще твърдя, че разбирам всичко от твоите странни немски фрази, но това, което казваш, звучи човешки и ти несъмнено си едно добро момче. Между впрочем ти действително се държа философски, това трябва да ти се признае.
— Прекалено философски за твоя вкус, Клавдия, нали?
— Остави дързостите! Ставаш досаден. Това, че си чакал, е било глупаво и непозволено. Но ти не ми се сърдиш, задето си чакал напразно?
— Е, беше малко жестоко, Клавдия, дори за човек с флегматични страсти — жестоко за мене и жестоко от твоя страна, че пристигна заедно с него, тъй като естествено си знаела от Беренс, че съм тук и те очаквам. Но аз ти казах, че се отнасям към оная нощ, нашата, като към съновидение и че ти признавам свободата. В края на краищата не съм чакал напразно, защото ти си отново тука, ние седим един до друг както тогава, аз слушам чудесната острота на гласа ти, отдавна позната на ухото ми, и под тази широка коприна са твоите мишници, които познавам — ако и горе да лежи в треска твоят спътник, великият Пеперкорн, който ти е подарил тези бисери…
— И с когото, за да се обогатите, поддържате такова добро приятелство.
— Не ми се сърди, Клавдия. И Сетембрини ми се скара за тази работа, но това е само някакъв обществен предразсъдък. Този човек е една печалба — та той, за бога, е личност! Това, че е на години — е, да. И въпреки това бих напълно разбрал, че ти като жена ужасно го обичаш. Значи, много го обичаш, а?
— Колкото и да уважавам твоите философствания, малки германски Ханс — каза тя, като го погали по косата, — не бих смятала за човешко да ти разправям за моята любов към него.
— Ах, Клавдия, защо не. Аз смятам, че човещината почва оттам, дето негениалните хора смятат, че свършва. Нека спокойно си поговорим за него. Ти го обичаш страстно?
Тя се наведе напред, за да хвърли изпушената цигара в единия ъгъл на камината, и после пак седна с кръстосани ръце.
— Той ме обича — каза тя — и неговата любов ме кара да се гордея, да съм му благодарна, да съм привързана към него. Ти или ще разбереш това, или няма да си достоен за приятелството, което той изпитва към тебе… Неговото чувство ме принуди да го последвам и да му служа. Та и как иначе? Отсъди сам! Е ли човешки възможно да се пренебрегне чувството му?