Докато, значи, устните на Ханс Касторп и госпожа Шоша се събират в руска целувка, ще затъмним нашия малък театър, за да променим сцената. Защото сега става дума за втория от двата разговора, които бяхме обещали да разкажем, и след като отново пускаме осветлението, мъждивото осветление на един залязващ пролетен ден по времето на топенето на снеговете, виждаме нашия герой във вече обичайното му положение до леглото на великия Пеперкорн в почтително приятелски разговор с него. След чая в четири часа в трапезарията, където госпожа Шоша, както на двете закуски и обеда, се беше явила сама, за да слезе после веднага до курорта за покупки, Ханс Касторп попита както обикновено дали ще го приеме болният холандец; това свое посещение той направи отчасти за да му окаже внимание и да го поразтуши, отчасти за да се утеши сам той под въздействието на неговата личност — с една дума, поради животворни, колебливи съображения. Пеперкорн остави настрана своя „Телеграаф“, хвърли върху му роговото си пенсне, след като го бе дигнал за наносника от носа си, и подаде на посетителя своята капитанска ръка, докато неговите широки, разпокъсани устни неясно се раздвижваха с болезнен израз. Червено вино и кафе му се намираха както обикновено под ръка: кафеният сервиз стоеше върху стола до леглото, кафявата утайка сочеше, че минхерът бе изпил своето следобедно кафе — силно и горещо, със захар и сметана — и сега се потеше. Неговото увенчано с бели пламъци лице бе зачервено и малки капки бяха избили по челото и горната му устна.
— Потя се малко — каза той. — Добре дошли, млади момко. Напротив. Разположете се! Признак на слабост е, когато веднага след изпиване на нещо горещо… Бихте ли… Точно това. Носната ми кърпа. Много благодаря.
Между впрочем руменината скоро изчезна и отстъпи мястото си на жълтеникава бледност, която обикновено покриваше лицето на забележителния мъж след всеки злокачествен пристъп. Този предиобед неговата малария квартана се бе случила твърде силна и се бе явила в трите стадия: студен, жарък и влажен, та Пеперкорновите малки бледи очи гледаха изнурено под идолоподобното многолиние на челото му. Той каза:
— Това е… напълно, млади човече. Аз искам на всяка цена да кажа, че е похвално… Абсолютно. Много любезно от ваша страна да посетите един болен стар човек…
— Много любезно ли? — попита Ханс Касторп. — Недейте, минхер Пеперкорн. Трябва да ви съм благодарен, задето мога да поседя малко при вас, от това аз несравнено повече печеля, отколкото вие, идвам от чисто егоистични съображения. И защо това заблуждаващо определение за вашата личност — „болен стар човек“. Никой не би се сетил, че това би могло да се отнася до вас. Създава се една съвсем погрешна представа.
— Добре, добре — отвърна минхерът и затвори очи за няколко секунди, като бе облегнал назад, с вдигната брада, величествената си глава върху възглавницата и бе сплел дългоноктестите си пръсти върху широките царствени гърди, които се очертаваха под вълнената риза. — Това е добро, млади човече, или по-скоро вие имате добри намерения, убеден съм. Вчера следобед прекарахме приятно — да-да, още вчера следобед — в онова гостоприемно селище, забравих му името, където имаше такъв превъзходен салам с бъркани яйца и това неподправено домашно вино…