— От една дума, минхер Пеперкорн. О, не. Ни най-малко. Аз действам абсолютно самостоятелно. Напротив, веднъж господин Сетембрини дори ме… За съжаление виждам петна от вино върху чаршафа ви, минхер Пеперкорн. Не би ли трябвало… Ние обикновено ги посипваме със сол, докато са още скорошни…
— Това е несъществено — рече Пеперкорн, като не сваляше поглед от госта си.
Ханс Касторп пребледня.
— Нещата — каза той с притворна усмивка — тук все пак са малко по-различни от обикновено. Местният дух, ако мога така да се изразя, не е общоприетият. Предимство има болният, все едно дали е мъж или жена. Пред този дух отстъпват рицарските предписания. Вие сте временно неразположен, минхер Пеперкорн… актуално неразположение, актуално. Вашата спътница е сравнително здрава. Ето защо смятам, че съм постъпил напълно в духа на мадам, като я замествам малко пред вас в нейно отсъствие — доколкото тук може да става дума за заместване, ха, ха — вместо обратното: да замествам вас пред нея и да й предложа да я придружа до селището. А и отде накъде ще натрапвам на вашата спътница моите рицарски услуги? За това нямам нито правно основание, нито мандат. Трябва да ви кажа, че имам голямо чувство за позитивни правни отношения. Накратко, моето положение, намирам аз, е коректно, то отговаря на общата обстановка, отговаря именно и на моите искрени чувства към вашата личност, минхер Пеперкорн, и с това смятам, че на вашия въпрос — защото вие отправихте един въпрос към мене — съм дал задоволителен отговор.
— Много приятен отговор — отвърна Пеперкорн. — Без да искам, с удоволствие се вслушвам във вашето пъргаво словце, млади момко. То прескача какви ли не препятствия и закръгля до приятност нещата. Но задоволителен — не. Вашият отговор не ме задоволява напълно — прощавайте, ако с това ви нося разочарование. „Неумолимост“, драги приятелю, вие употребихте тази дума във връзка с някои изложени от мене възгледи. Но и във вашите изказвания се крие известна неумолимост, една строгост и принуденост, която, струва ми се, не съответства на вашата природа, макар че ми е позната от държането ви при известни обстоятелства. Сега аз отново я откривам. Отнася се до същата принуденост, която проявявате при нашите общи забавления, при нашите разходки по отношение на мадам — към никого другиго — и за която ми дължите едно обяснение…
Това е един дълг, едно морално задължение, млади момко. Аз не се мамя. Моето наблюдение твърде често се е потвърждавало и е недопустимо същото да не се е натрапило и на други, с тая разлика, че е възможно и дори много вероятно тези други добре да са запознати с обяснението на въпросния феномен.
Минхерът говореше днес следобед в необикновено точен и завършен стил въпреки изтощението от злокачествения пристъп. Почти липсваше каквато и да е разпокъсаност. Полуседнал в леглото, извърнал към своя посетител могъщите плещи и забележителната си глава, той бе проснал едната си ръка върху юргана, а другата, неговата, подаваща се от края на вълнения ръкав луничава капитанска ръка, бе изправена и копиевидните пръсти образуваха уточняващия пръстен, докато устата му артикулираше думите толкова ясно и течно, дори пластично, с търкалящо гърлено „р“ в думи като „вероятно“ и „натрапено“, че сам господин Сетембрини би могъл да му завиди.
— Вие се усмихвате — продължи той, — примигвате и въртите главата си насам-натам, измъчвате се, изглежда, с безрезултатни размисли. И все пак няма съмнение, че знаете какво искам да кажа и за какво се отнася. Аз не твърдя, че не се обръщате от време на време към мадам, нито пък, че не й отговаряте, когато разговорът вземе обратно направление. Но повтарям, това става с определена принуденост, по-точно: с едно заобикаляме, с едно отбягване, и то, ако се вгледа човек по-добре, с отбягване на една форма. Човек остава, що се касае до вас, с впечатлението, че тук се крие някакъв облог, че сякаш сте се хванали на ядец с мадам и условието е да не си служите със звателна форма към нея. Вие последователно и без изключение отбягвате да я заговаряте. Никога не й казвате „вие“.
— Но минхер Пеперкорн… Какъв ядец…
— Позволете ми да наблегна на обстоятелството, което не може да ви е убягнало, че току-що пребледняха дори и устните ви.
Ханс Касторп не вдигна поглед. Наведен, той старателно се занимаваше с червените петна върху чаршафа. „Дотам се докара работата! — мислеше той. — Тя и без това бе тръгнала натам. Смятам, че и аз допринесох за това. До известна степен сам си я скроих, както осъзнавам в тоя миг. Наистина ли съм толкова пребледнял? Може и така да е, защото сега въпросът се слага ребром. Не се знае какво ще стане. Мога ли още да лъжа? Сигурно бих могъл, но никак не ми се иска. Засега ще остана наведен над тия кървави петна, петна от червено вино тук, върху чаршафа.“