И над него мълчаха. Тишината трая към две или три минути — тя показа колко много могат да се разтегнат при такива обстоятелства тия нищожни единици време.
Питер Пеперкорн бе този, който отново подкачи разговор.
— Касае се до оная вечер, на която дължа удоволствието да се запозная с вас — почна той с напевен тон и към края понижи гласа си, като че ли това бе първото изречение на дълъг разказ. — Изкарали бяхме едно малко тържество, бяхме си хапнали и пийнали и с повишено настроение, в едно човешки отпуснато и смело състояние, се упътихме, хванати под ръка, към спалните си. Тогава тук, пред моята врата, когато си казвахме лека нощ, ми хрумна да ви направя едно предложение — да докоснете с устните си челото на жената, която ви беше представила като свой добър приятел от миналото си пребиваване тук, а същевременно й предоставих да ви отвърне пред очите ми със същия тържествено шеговит акт в знак на възвишения момент. Вие категорично отхвърлихте моята инициатива, отхвърлихте я с обосновката, че намирате за безсмислено да разменяте с моята спътница целувки по челата. Не ще отречете, че това бе обосновка, която сама по себе си се нуждаеше от обяснение, едно обяснение, което и до този час не сте ми издължили. Имате ли намерение да уредите сега този свой дълг?
„Така, забелязал е, значи, това — помисли Ханс Касторп и още по-ниско се наведе над винените петна, като с върха на подвития среден пръст зачопли едно от тях. — Всъщност аз тогава сигурно съм искал той да го забележи и запомни, иначе не бих го казал. Ами сега? Сърцето ми здравата се е разтуптяло. Дали ще последва едно царствено избухване от най-висша степен? Дали да не хвърля един поглед към пестника му, който може би вече се готви да се стовари върху ми? Изпаднал съм в извънредно странно и крайно напечено положение.“
Изведнъж той усети китката си, дясната, сграбчена от ръката на Пеперкорн.
„Сега ми сграбчи китката! — помисли той. — Ха, смешна работа, какво съм седнал тук с подвита опашка! Имам ли някакво прегрешение към него? Никакво. Най-напред трябва да се оплаче съпругът в Дагестан. А след това някой и друг още. А накрая аз. А той, доколкото знам, няма изобщо за какво да се оплаква още. Защо, значи, ми се е разтуптяло сърцето? Крайно време е да се изправя и открито, макар и почтително, да го погледна право във величественото лице.“
Така и стори. Величественото лице бе жълто, очите гледаха помътено изпод опънатите бръчки на челото, изразът на разпокъсаните устни бе горчив. Те — великият старец и незначителният млад мъж — се опитваха да разчетат погледите си, докато единият все още държеше китката на другия. Най-сетне Пеперкорн тихо изрече:
— Вие сте били любовник на Клавдия през нейното предишно пребиваване тук.
Ханс Касторп още веднъж клюмна, но веднага отново вдигна главата си и каза, след като дълбоко пое дъх:
— Минхер Пеперкорн! В най-висша степен ми е противно да ви излъжа и аз търся някаква възможност да избягна това. Не е леко. Ще бъде самохвалство, ако потвърдя вашата констатация, ще бъде лъжа, ако я отрека. Ще ви обясня. Дълго време, много дълго време живях в този санаториум заедно с Клавдия — прощавайте, — с вашата сегашна спътница, без да се запозная официално с нея. Официалният елемент не е съществувал в нашите отношения или в моите отношения към нея, за които искам да кажа, че произходът им се губи в някаква далечна тъмнина. Мислено аз с Клавдия никога не съм говорил освен „на ти“, а и в действителност никога не е било иначе. Защото вечерта, когато смъкнах от себе си известните педагогически окови, за които вече накратко стана дума, и пристъпих към нея — под един предлог, който по-рано вече веднъж бях изпитал, — тая вечер имаше маскарад, бе карнавална вечер, една безотговорна вечер, една вечер за говорене „на ти“, през която това „ти“ по приказен и безотговорен начин доби своя пълен смисъл. А на другия ден Клавдия си замина.
— Своя пълен смисъл — повтори Пеперкорн. — Това вие много деликатно… — Той пусна Ханс Касторп и с дланите на своите дългоноктести капитански ръце почна да разтрива двете половини на лицето си — очните глобове, бузите и брадичката. После сключи ръце върху изцапания с вино чаршаф и склони встрани главата си, към лявата страна, към госта си, та все едно, че си бе отвърнал лицето от него.
— Отговорих ви толкова правилно, колкото бе възможно, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп, — и съвестно се постарах да не ви кажа нито премного, нито възмалко. Държах преди всичко да ви убедя, че въпросът остава до известна степен открит: дали да влезе в сметката тази прощална вечер, или не; защото се касае до една невключена в никаква поредица и почти липсваща в календара вечер, един hors d’ceuvre177, така да се каже, една извънредна вечер, една високосна вечер, двадесет и девети февруари, така че би било само половин лъжа, ако бях отрекъл вашата констатация.