Пеперкорн не отговори.
— Аз предпочетох — подзе отново Ханс Касторп след една пауза — да ви кажа истината, рискувайки да загубя вашето благоволение, което, признавам съвсем откровено, би било за мене чувствителна загуба, мога дори да кажа: един удар, истински удар; той би могъл да се сравни с удара, който усетих, когато госпожа Шоша не се върна тук сама, а като ваша спътница. Аз поех този риск, защото отдавна желанието ми беше да настъпи яснота помежду ни — между вас, към когото изпитвам толкова необикновени чувства на уважение, и мене; това ми се струваше по-хубаво и по-човешко — вие знаете как Клавдия изговаря тази дума със своя вълшебно пресипнал глас, тъй очарователно разтеглено, — отколкото едно премълчаване и преструване, така че ми се свали камък от сърцето, когато преди малко направихте констатацията си.
Никакъв отговор.
— Още нещо, минхер Пеперкорн — продължи Ханс Касторп, — още нещо е причина за желанието ми да ви кажа истината, а именно личният опит колко дразнеща може да бъде несигурността, принудата да се задоволи човек с непълни предположения в тази насока. Вие сега знаете с кого Клавдия е преживяла, прекарала, отпразнувала, значи, да, отпразнувала един… един двадесет и девети февруари преди установяването на настоящите позитивни правни отношения, чието незачитане би било естествено чисто безумие. Що се отнася до мене, аз никога не можах да постигна тази яснота, ако и да ми беше ясно, че всеки, който изпадне в положението да се замисля по тия работи, трябва да сложи в сметката такива предшестващи събития, искам всъщност да кажа такива предшестващи — ако и да ми бе известно между другото, че придворният съветник Беренс, който, може би знаете, дилетантства в живописта, в продължение на много сеанси е нарисувал портрета й, с една пластичност в изобразяването на кожата, която, между нас казано, дава повод за истинско смайване. Това ми създаде много мъки и главоблъсканици, създава ми ги и до днес.
— Вие още ли я обичате? — попита Пеперкорн, без да измени положението си, тоест с отвърнато лице… Голямата стая потъваше все повече и повече в полумрак.
— Прощавайте, минхер Пеперкорн — отговори Ханс Касторп, — но моите чувства към вас, чувства на най-голямо почитание и възхищение, ме карат да смятам за неблагоприлично да ви говоря за чувствата си към вашата спътница.
— А споделя ли тя — попита Пеперкорн с тих глас — тия чувства и днес още?
— Аз не казвам — отвърна Ханс Касторп, — аз не казвам, че тя ги е споделяла някога. Това е малко вероятно. Одеве вие теоретически засегнахте този предмет, като говорехте за реактивната природа на жените. У мене естествено няма много нещо за обичане. Та какъв ли формат имам — преценете сам! Ако при това положение можа да се стигне до един… до един двадесет и девети февруари, това следва да се припише изключително на женската подкупност от първичния избор на мъжа — при което искам да забележа, че смятам за самохвалство и безвкусица да се наричам „мъж“, но Клавдия във всеки случай е жена.
— Тя се е поддала на чувството — измърмори Пеперкорн със своите разпокъсани устни.
— Както във вашия случай го е сторила далече по-послушно и както неведнъж го е сторвала, по този въпрос трябва да си е наясно всеки, който изпадне в това положение.
— Стой! — рече Пеперкорн, все още отвърнат, но с един жест на дланта си към своя събеседник. — Дали не е подло, дето говорим така за нея?
— Съвсем не, минхер Пеперкорн. Не, тук смятам, че напълно мога да ви успокоя. Та става дума за човешки неща — думата „човешки“, употребена в смисъл на свобода и гениалност, извинете този малко измъчен израз, но неотдавна нуждата ме принуди да го усвоя.
— Добре, продължавайте — заповяда Пеперкорн тихо.
Седнал с ръце между коленете върху ръба на стола, приведен към царствения мъж, Ханс Касторп също говореше тихо.
— Защото тя е едно гениално същество — каза той — и съпругът в Закавказието — вие сигурно знаете, че тя си има мъж в Закавказието — разрешава свободата и гениалността й било поради тъпота, било поради интелигентност, не познавам тоя приятел. Във всеки случай той правилно постъпва, дето й я разрешава, тъй като самата болест й дава право на нея, гениалният принцип на болестта, комуто е подчинена, и всеки, който изпадне в това положение, ще стори добре да последва примера му и да не се оплаква нито за минало, нито за бъдеще…