— Вие не се ли оплаквате? — попита Пеперкорн и извърна към него лицето си… В полумрака то изглеждаше пепеляво; очите бледо и морно гледаха изпод идолоподобното многолиние на челото, голямата, разпокъсана уста зееше полуотворена като на трагична маска.
— Не мислех — отговори Ханс Касторп скромно, че се касае до мене. Моите думи имат за цел да не се оплаквате вие, минхер Пеперкорн, и да не ме лишавате от благоволението си поради предишни събития. Това ме интересува в тоя час.
— Независимо от това трябва неумишлено да съм ви причинил голямо страдание.
— Ако задавате въпрос — отвърна Ханс Касторп и ако отговоря утвърдително, то това в никой случай не трябва да означава, че не ценя грамадното предимство на познанството си с вас, тъй като това предимство е неразривно свързано с разочарованието, за което говорите.
— Благодаря, млади момко, благодаря. Оценявам деликатността на вашето словце. Но като се абстрахираме от нашето познанство…
— Трудно е да се абстрахираме от него — каза Ханс Касторп, — а и за мене не е препоръчително да се абстрахирам от него, за да потвърдя съвсем непретенциозно вашия въпрос. Защото фактът, че Клавдия се върна заедно с една личност от вашия формат, естествено само усили и усложни тревогата, която изпитах поради това, че се е върнала, придружена изобщо от друг мъж. Това ми създаде значителни грижи, създава ми ги и днес, не отричам, и доколкото ми стигаха силите, преднамерено се придържах към позитивната страна на въпроса, тоест към искрените си чувства на уважение към вас, минхер Пеперкорн, в които между впрочем се съдържаше и една малка доза ехидност по отношение на вашата спътница; защото на жените не им става особено драго, когато видят, че техните любовници се сплотяват.
— Наистина — каза Пеперкорн и прикри една усмивка, поглаждайки с шепа устата и брадичката си, сякаш имаше опасност госпожа Шоша да го види как се усмихва. И Ханс Касторп се усмихна сдържано, а после и двамата кимнаха в знак на разбирателство.
— В края на краищата — продължи Ханс Касторп — можех да си позволя това малко отмъщение, защото — що се отнася до мене — аз наистина имам доста основания да се оплаквам… Не от Клавдия и от вас, минхер Пеперкорн, а да оплаквам себе си изобщо — заради живота и съдбата си; тъй като имам честта да се ползвам с вашето доверие и тъй като в полумрака на тая привечер има нещо извънредно своеобразно, ще се опитам, поне в общи черти, да ви разправя за това.
— Моля ви се — каза Пеперкорн учтиво, след което Ханс Касторп продължи:
— От дълго време съм тук горе, минхер Пеперкорн, от години — не знам точно от колко време, но това са години от живота ми, затова говорих за „живот“, а и върху „съдбата“ ще се спра в подходящия момент. Моят братовчед, когото смятах да посетя за кратко време — един военен с честни и почтени намерения, но това никак не му помогна, — умря тук в ръцете ми, а аз все още съм тук. Аз не бях военен, имах цивилна професия, както може би сте чули, една професия, професия на разума и сръчността, която уж била дори от полза за свързването на народите, но аз никога не съм бил особено свързан с нея, признавам това, и то по причини, за които само ще кажа, че се таят в някакъв мрак, те се таят там заедно с наченките на моите чувства към вашата спътница — нарочно я наричам така, за да изтъкна, че и не помислям да разклащам позитивната юридическа ситуация, — на моите чувства към Клавдия Шоша и на моята връзка „на ти“ с нея, която никога не съм отричал, откакто за първи път нейните очи ме пресрещнаха и омагьосаха — омагьосаха ме в неразумна насока, разбирате ли? Заради нея и напук на господин Сетембрини се подчиних на принципа на неразумността, на гениалния принцип на болестта, на който, разбира се, сигурно отдавна и открай време съм бил подчинен, и останах тук горе не знам точно от колко време, всичко съм забравил и с всичко съм скъсал, с роднините си, с „равнинната“ си професия, с всичките си перспективи. А когато Клавдия замина, аз я заочаквах, постоянно я очаквах тук горе, така че бях напълно загубен за равнината и там гледат на мене все едно като на умрял. Това ми бе на ума, когато говорех за „съдба“ и си позволих да намекна, че евентуално ми се следва да се оплаквам от настоящето правно положение. Някога четох една история — не, на театър я гледах, как един добродушен момък — той между впрочем беше военен като братовчед ми и се бе хванал с една очарователна циганка… тя беше очарователна, с цвете зад ухото, една дива, фатална жена, и дотолкова го бе увлякла, че той напълно излезе из релсите, всичко пожертва за нея, стана дезертьор, отиде с нея при контрабандистите и във всяко отношение се опозори. Когато стигна дотам, той й дотегна и тя се появи с един матадор, една внушителна личност с разкошен баритон. Историята свърши с това, че малкият войник с тебеширено-бледо лице и разгърдена риза я прободе пред цирка с ножа си, което между впрочем тя чисто и просто сама си бе търсила. Историята, за която се сетих, е без всякаква връзка. Но в заключение: защо ми дойде на ум тя?