— Млади момко — каза той при това на Ханс Касторп, като постави лявата си ръка върху рамото му — … как сме, синко?
— Покорно благодаря! А вие? — отвърна запитаният.
Слънцето грееше, денят бе хубав, ясен, но все пак добре бяха сторили, дето бяха взели демисезонни горни дрехи: при пътуването несъмнено щеше да им е хладно. А мадам Шоша носеше топло манто с колан от мъхав, едро кариран плат и дори малка кожена наметка около раменете. Тя бе превързала под брадичката си маслиненозелен воал, който свеждаше надолу страничната периферия на филцовата й шапка; това я правеше тъй очарователна, че повечето от присъстващите усетиха направо болка — само Ферге не, единственият, който не бе влюбен в нея; и тъкмо неговото безпристрастие стана причина при временното разпределение на местата — докато вземат и външните двама — да му се падне обратното място в първото ландо, срещу минхер и мадам, докато Ханс Касторп, не без да долови една подигравателна усмивка на Клавдия, се качи с Фердинанд Везал във втората кола. Малаецът камердинер с дребната фигурка също участваше в излета. Той се бе появил зад господарите си с голяма кошница, изпод чийто капак стърчаха гърлата на две бутилки и която той натика под обратната седалка на първото ландо; в момента, когато бе вече кръстосал ръцете си, седнал до кочияша, конете получиха своята команда и колите потеглиха със затегнати спирачки надолу по завоя.
И Везал беше забелязал усмивката на госпожа Шоша; показвайки наядените си зъби, той се обърна по тоя повод към своя спътник в колата.
— Видяхте ли — попита той — как ви се подигра, задето ще трябва да пътувате сам с мене? Да-да, на пострадалия подбивът му е в кърпа вързан. Много ли се ядосвате и гнусите да седите до мене?
— Опомнете се, Везал, и не говорете тъй долнопробно! — схока го Ханс Касторп. — Жените се усмихват при всеки удобен случай заради самата усмивка; безполезно е всеки път да се тревожи за това човек. Какво сте се загърчили така? Вие имате, както и всички ние, своите качества и недостатъци. Например много хубаво свирите откъси от „Сън в лятна нощ“, това не всеки може. Следния път би трябвало пак да ни посвирите.
— Да, ето че пак ми говорите снизходително — отвърна клетият човек — и съвсем не подозирате колко безочливост се крие във вашата утеха и че по този начин още по-дълбоко ме унижавате. Лесно ви е на вас да говорите и утешавате отвисоко, защото, ако и понастоящем да се намирате в доста смешно положение, все пак един път и вие сте били наред и сте се намирали на седмото небе, всемогъщи боже, и сте почувствали мишниците й около врата си и всичко това, всемогъщи боже, ми изгаря гърлото и сърцето, когато помисля за него… С пълно съзнание за това, което ви се е било паднало, вие гледате отвисоко на моите просешки страдания…
— Не е хубаво, дето се изразявате така, Везал! Дори във висша степен е отвратително, няма защо да го крия от вас, тъй като ме упреквате в безсрамие, а и вие държите всичко да бъде отвратително, вие чисто и просто искате да се изкарате най-гаден и непрестанно се гърчите. Та наистина ли сте така ужасно влюбен в нея?
— Страшно! — отговори Везал, поклащайки глава. — Не може с думи да се изкаже какви мъки ми причинява моята жажда и моята страст към нея, би ми се искало да мога да кажа, че това ще ми докара смъртта, но не — тъй нито съм в състояние да живея, нито да умра. Докато я нямаше, бях почнал малко да се оправям, бях почнал постепенно да я забравям. Но откак се е върнала и всеки ден ми е пред очите, понякога ми иде да си хапя ръцете, да ги размахвам във въздуха и не зная как да си помогна. Такова нещо не би трябвало да има, но и не желаеш да го няма — връхлетяло ли те е веднъж, не искаш да се отървеш от него, би трябвало да искаш да се отървеш от живота си, с който то се е амалгамирало, а именно това не можеш — каква полза, че ще умреш? После — с удоволствие. В нейните обятия — на драго сърце. Но преди това — не! — би било пълна безсмислица, защото животът, това е желанието и желанието е животът, той не може да бъде против самия себе си, ето къде се крие трижди проклетата безизходица. А когато казвам „трижди проклета“, казвам го само изразно и то сякаш се касае до някого другиго, аз сам не мога да мисля така. Има различни изтезания, Касторп, и който е подложен на някакво изтезание, иска да се отърве от него, иска просто и безусловно да се отърве от него, това му е целта. Но от изтезанието на плътското желание човек може да иска да се отърве само по един начин и при едно-единствено условие — по пътя на неговото удовлетворение; иначе не, за нищо на света! Това е положението и който не е обладан от тая мъка, той нищо не знае, но който е обладан, разбира господа нашего Исуса Христа, той ще си изплаче очите. Боже вишни, кой го е наредил и устроил така, че плътта толкова много желае плътта само защото не е собствената плът, а принадлежи на една чужда душа — колко странно и, точно погледнато, колко непридирчиво, от друга страна, в своята свенлива доброжелателност! Би могло да се каже: щом не желае нещо повече, нека то, в божието име, му бъде дадено! Та какво искам аз, Касторп? Да я убивам ли? Да проливам кръвта й? Та аз искам само да я милвам! Касторп, мили Касторп, прощавайте, че скимтя, но тя би могла в името божие да изпълни желанието ми! Тук има и нещо по-висше, Касторп, аз не съм някакво добиче, какъвто и да съм, все пак съм човек! Плътското желание се насочва ту насам, ту натам, то не е свързано, не е фиксирано и затова го наричаме животинско. Ако обаче то е фиксирано върху едно човешко същество, върху един човешки образ, тогава нашата уста говори за любов. Аз желая не само нейната плът и нейното тяло; ако случайно в лика й нещо съвсем дребно бе другояче оформено, щяхте може би да видите, че никак не желая цялото й тяло, от което излиза, че обичам душата й и че я обичам с душата си. Защото любовта към един лик е душевна любов…