— Какво става с вас, Везал? Та вие съвсем не приличате на себе си и си служите бог знае с какви изрази…
— Но именно тъкмо в това, тъкмо в това се състои нещастието — продължи клетникът, — че тя има душа, че тя е човешко същество с тяло и душа! Защото нейната душа! Защото нейната душа нищо не ще да знае за моята, затова и тялото й нищо не ще да знае за моето, о, каква неволя и какво страшно злочестие, ето защо моето желание е осъдено на позор и тялото ми трябва на веки веков да се гърчи! Защо и тялото, и душата й не искат нищо да знаят за мене, Касторп, и защо моето желание я отвращава?! Аз не съм ли мъж? Един противен мъж не е ли мъж? Аз дори съм мъж в най-висша степен, кълна ви се, всичко досегашно би било надхвърлено, ако тя ме приемеше в блаженото царство на своите обятия, които са толкова прекрасни, защото принадлежат към душевния й лик. Бих я накарал да изпита най-голямото сладострастие на света, Касторп, ако се касаеше само до телата, а не и до образите, ако я нямаше тая нейна проклета душа, която нищо не иска да знае за мене, но без която не бих пожелал тялото й — това е то дяволската безизходица, в която се гърча и гърча!
— Везал, пст! По-тихо! Ами че кочияшът ви разбира! Той наистина не помръдва глава, но по гърба му го познавам, че слуша.
— Той разбира и слуша, това е то, Касторп! Това е то подреждането и поставянето на въпросите по вашему и според вашия характер! Ако говорех за палингенезис или за… хидростатика, той не би разбрал, понятие би си нямал и нито би слушал, нито би се интересувал. Тъй като това не е популярно. Но върховният, пределният и страхотно тайнственият въпрос, въпросът за плътта и за душата, виж ти, този въпрос е същевременно най-популярният въпрос и всеки го разбира, всеки може да се подиграва на оня, който е попаднал в мрежите му и комуто поради това денят носи похотливо изтезание, а нощта адски позор! Касторп, мили Касторп, оставете ме да поскимтя, защото знаете ли какви са нощите ми! Всяка нощ я сънувам, ах, как ли не я сънувам, гърлото и стомахът ми изгарят, когато си помисля за това! И всеки сън свършва така: тя ми удря плесници, бие ме право в лицето, понякога ме и заплюва — с изкривен от погнуса душевен лик ме заплюва и тогава се събуждам, облян в пот, покрит с позор, обладан от страст…
— Така, Везал, сега да замлъкнем и да си наложим да мълчим, докато стигнем до бакалина и някой седне при нас. Това е моето предложение и моето нареждане. Не искам да ви огорчавам и признавам, че сте в много тежко положение, но като деца ни са чели историята на някакъв човек, който бил наказан при говорене да му излизат змии и жаби из устата, при всяка дума по една змия или жаба. В книгата не пишеше какво е направил човекът, но аз винаги предполагах, че той сигурно се е видял принуден да не си отваря устата.
— Но човешка потребност е — каза Везал плачевно, — човешка потребност е, мили Касторп, да се изприкажеш и да си облекчиш сърцето, когато си затънал в мъка като мене.
— То е дори човешко право, Везал, ако искате. Но има права, по мое мнение, които при известни обстоятелства е най-разумно да не се упражняват.
И тъй двамата млъкнаха според нареждането на Ханс Касторп, а между впрочем и колите бързо бяха стигнали до обраслата с кучешко грозде къщурка на бакалина, където нито за момент не ги накараха да чакат: Сетембрини и Нафта бяха вече на улицата, първият в своята опърпана кожена полушубка, вторият обаче в едно белезникавожълто пролетно пардесю, което бе с изкарани тегели по всички краища и имаше контешки вид. Докато колите обръщаха, излетниците размениха поздрави, помахаха си с ръка и господата се качиха: Нафта седна в първото ландо като четвърти редом с Ферге, а Сетембрини, в блестящо настроение — веселите шеги просто бликаха от устата му, — се присъедини към Ханс Касторп и Везал, който му отстъпи своето място в дъното на колата — където Сетембрини се разположи с изисканата небрежност на свикнал да се вози по корсото кавалер.