Скупчени около минхер Пеперкорн — госпожа Шоша помежду останалите петима господа, — те с него се взираха в огромния порой. Те не виждаха лицето му, видяха го обаче как свали шапката си от своята увенчана с бели пламъци глава и как разпъна гърдите си всред свежия въздух. Помежду си се разбираха с погледи и знаци, защото думите, дори извиквани право в ухото, вероятно щяха да бъдат заглушени от гърмящия водопад. Устните им оформяха думи на удивление и възхита, които оставаха безгласни. Ханс Касторп, Сетембрини и Ферге се уговориха с кимания на главите да се изкачат до горния край на пропастта, в чието дъно се намираха, да излязат на горното мостче и да погледат оттам водите. Това не бе трудно: една стръмна поредица от тесни, изкопани в камънака стъпала извеждаше сякаш до някакъв по-горен етаж на гората; те се изкатериха един след друг, пристъпиха до средата на мостчето, отдето — облегнати на перилата, увиснали над самата чупка на водопада — замахаха с ръце към приятелите си долу. После преминаха на отвъдния бряг, свлякоха се с мъка додолу и отново се явиха пред останалите — там, над въртопа, също имаше мостче. Сега езикът на знаците се отнасяше вече до следобедната закуска. От много страни се предложи да се оттеглят за тая цел малко от зоната на шума, за да могат да похапнат на чист въздух с облекчен слух, а не като глухонеми. Но явно пролича, че волеизявлението на Пеперкорн бе против. Той разтърси глава, на няколко пъти посочи с показалеца си земята и неговите разпокъсани устни с усилие се отделиха една от друга, оформяйки едно „тука!“. Какво можеха да сторят? В такива въпроси на постановката той бе господар и командир. Могъществото на личността му би се наложило дори ако той не беше, както винаги, инициатор и домакин на увеселението. Този формат е тираничен и автократичен от край време и такъв ще си остане. Минхер бе пожелал да закуси срещу водопада, всред гръмотевицата, такъв бе неговият велемощен каприз и който не искаше да си отиде с празни ръце, трябваше да остане тук. Мнозинството бе недоволно. Господин Сетембрини, който видя пресечени възможностите за една човешка размяна на мисли, за един демократично изискан разговор, изметна с познатия ни жест на отчаяние и примирение ръката над главата си. Малаецът побърза да изпълни нареждането на своя повелител. Оказаха се налице два сгъваеми стола, които той разпъна до канарата за минхер и мадам. После разположи пред нозете им върху една покривка съдържанието на кошницата: сервиз за кафе, чаши, термоси, фини сладки и вино. Всички се струпаха да си вземат по нещо. После насядаха по камъните на сипея, по перилата на мостчето, всеки с чаша горещо кафе в ръцете и чиния със сладки върху коленете, и мълчаливо почнаха да закусват всред гръмкото бучене.
Вдигнал яката на пардесюто си, сложил шапката до себе си на земята, Пеперкорн пиеше порто от една сребърна чаша с монограм, която многократно изпразни. Изведнъж той заговори. Чуден човек! Невъзможно бе сам да чуе гласа си, камо ли другите да разберат дори една сричка от това, което безгласно прогласяше. Той обаче изправи показалеца си и докато държеше чашата в дясната ръка, изпружи лявата с косо издигната нагоре длан и всички видяха как царственият му лик се раздвижи от говора, как устата му оформяше думи, които оставаха беззвучни, сякаш биваха изговаряни в безвъздушно пространство. Никой не предполагаше друго, освен че той тутакси ще се откаже от това безполезно начинание, което наблюдаваха със слисани усмивки — той обаче продължи да се изказва всред всепоглъщащото бучене; културните жестове на лявата му ръка пленяваха, приковаваха вниманието, докато малките, уморени, бледи и насила широко отворени очи под опънатите бръчки на челото се отправяха ту към един, ту към друг от слушателите му, така че заговореният по този начин се виждаше принуден да му кимне с високо вдигнати вежди и с отворена уста да приложи до ухото си свита в шепа ръка, сякаш би могъл да си помогне някак в тая безизходица. Сега той дори стана! С чаша в ръка, в своето омачкано, дълго почти до краката пътническо палто, чиято яка бе вдигната, гологлав, той се изстъпи пред канарата, а белите му коси като пламъци светеха около неговото високо, набръчкано, идолско чело; раздвижи се и лицето му, пред което наставнически държеше увенчаното от копиевидните пръсти търкалце, образувано от палеца и показалеца, за да подкрепи с тоя омагьосващ знак за точност неразбираемостта на нямата наздравица. По неговите жестове и по устните му можеха да се разчетат някои думи, които често употребяваше: „свършено“ и „уредено“ — нищо повече. Видяха главата му да се скланя встрани, разкъсаната горчивина на устните му, образа на страдалеца. После пък видяха да разцъфва чувствената трапчинка, сибаритска дяволитост, един танцьор, който придръпва одеждите си, свещената безнравственост на езическия жрец. Той вдигна чашата, описа с нея полукръг пред гостите си и я изпи на две-три глътки до капка, така че дъното й се намери съвсем отгоре. После с изпружена ръка я подаде на малаеца, който я пое с длан върху гърдите, и даде знак за тръгване.