Всички, благодарейки, му се поклониха и се заприготвяха да изпълнят нареждането. Който седеше свит на земята, скочи на крака, който се бе разположил по перилата, се смъкна върху моста. Дребничкият яванец, с бомбе и кожена яка, насъбра остатъците от закуската и съдовете. В същия тесен строй, както бяха дошли, поеха назад по влажния, постлан с иглици път през обезобразената от лишейната напаст гора до шосето, където бяха спрели колите.
Ханс Касторп се качи тоя път при главатаря и придружителката му. Той седна срещу двойката до добродушния Ферге, комуто всичко възвишено бе съвсем чуждо. На връщане почти не се завърза някакъв разговор. Минхер седеше с длани върху одеялото, което завиваше неговите колене заедно с коленете на Клавдия; долната му челюст бе увиснала. Сетембрини и Нафта слязоха и се сбогуваха, преди колата да пресече линията и потока. Везал продължи сам във втората кола по извитото нагорнище до портала на „Бергхоф“, където излетниците се разделиха…
Бе ли през тая нощ сънят на Ханс Касторп благодарение на някаква вътрешна готовност, за която душата му нищо не знаеше, толкова лек и летлив, та стигаше и най-малкото отклонение от обичайния нощен покой на санаториума „Бергхоф“, една напълно приглушена тревога, едва забележимото потрепване от нечие далечно изтичване, за да го събуди и задържи бодър, да го накара да се повдигне на възглавниците? И действително той се събуди доста време преди да почукат на вратата му, което стана малко след два часа. Той веднага отговори разсънен, енергичен, в пълно присъствие на духа. Обади се високият и несигурен глас на една от болногледачките на санаториума, която по поръка на госпожа Шоша го помоли веднага да се яви на първия етаж. С усилена енергия той заяви, че идва, скочи, навлече дрехите си, с пръсти отстрани падналата върху челото му коса и слезе нито бърже, нито бавно, заинтригуван повече от начина на повикването му, отколкото от причината.
Той завари вратата към салона на Пеперкорн отворена; зееше и вратата към спалнята на холандеца, дето светеха всичките лампи. Там бяха двамата лекари, старшата сестра фон Милендонк, мадам Шоша и камердинерът. Яванецът не бе облечен както обикновено, а в някакъв вид национална носия — една подобна на риза дреха на едри райета с много дълги и широки ръкави, пъстра пола вместо панталоните и конусовидна шапка от жълто сукно на главата; гърдите му бяха окичени с някакво украшение-талисман; той стоеше неподвижен, с кръстосани ръце, вляво, до горния край на леглото, в което лежеше на гърба си Питер Пеперкорн с проснати напред ръце. Новодошлият, бледен, веднага обзря картината. Госпожа Шоша бе с гръб към него. Тя седеше в един нисък фотьойл до долния край на леглото, подпряла лакът върху юргана и брадичката в ръката си; пръстите бяха впити в долната й устна, а погледът се взираше в лицето на спътника й.
— Добър вечер, момчето ми — каза Беренс, който тихо се бе разговарял с доктор Кроковски и старшата сестра, и тъжно кимна; белите му мустачки бяха засукани. Той бе в клинична престилка, от чийто горен джоб се подаваше слушалката, носеше бродирани чехли и не си бе сложил яката.
— Нищо не може да се направи — добави той шепнешком. — Чиста работа. Пристъпете по-близо. Хвърлете един вещ поглед върху му. Ще признаете, че тук са били взети всички предохранителни мерки срещу лекарското изкуство.
Ханс Касторп се приближи на пръсти до леглото. Очите на малаеца зорко го наблюдаваха при това негово движение, следяха го без извъртане на главата, така че се бялнаха. С един страничен поглед той установи, че госпожа Шоша не му обръща внимание, и застана до смъртното ложе в типична стойка: с цялата си тежест върху единия крак, с ръце скръстени на корема, с глава, косо наклонена — в почтително замислено съзерцание. Пеперкорн лежеше под червения копринен юрган и своята вълнена фланела, както Ханс Касторп толкова пъти го бе виждал. Ръцете му бяха получили синьо-чер оттенък, също така и части от лицето му. Това бе причинило значително обезобразяване, макар че неговите царствени черти иначе бяха останали неизменени. И при склопени клепачи, при това положение на покой, силно изпъкваше идолското многолиние на бръчките по челото, което държеше четири или пет водоравни реда и после се чупеше в прав ъгъл надолу по слепоочията, тъй както бе набраздено от обичайното напрежение на цял един живот. Горчиво разкъсаните устни бяха леко разтворени. Придошлата кръв говореше за внезапен застой, за насилствено, ударно възпиране на жизнените функции.