Ханс Касторп намери това за твърде забележително.
— Ако, значи, казвам стрептококи — подхвана отново Беренс, — то вие естествено не бива да мислите за известната тежка картина на болестта. Дали тия мои мънички приятели изобщо са се заселили у вас, ще покаже бактериологичното изследване на кръвта. Дали обаче вашата фебрилност е предизвикана от тях при положение, че ги има налице, ще се разбере едва от въздействието на стрептоваксиновата терапия, към която в такъв случай ще трябва да прибегнем. Това е пътят, драги приятелю, и аз се надявам, както казах, на най-неочаквания резултат. Колкото и упорита да е туберкулозата, толкова по-скоро пък могат да се лекуват днес заболявания от този вид и ако изобщо реагирате на инжекциите, след шест седмици ще подскачате от здраве. Какво ще кажете, а? Бива ли си го дъртака Беренс, а?
— Та засега това е само една хипотеза — каза вяло Ханс Касторп.
— Една доказуема хипотеза! Една извънредно плодотворна хипотеза! — отвърна придворният съветник. — Ще я видите колко е плодотворна, когато върху нашите култури почнат да растат коките. Утре следобед ще ви пуснем кръв, Касторп; като селски бръснари, по всички правила на изкуството. Това е едно своеобразно забавление и може само по себе си да предизвика най-благотворен ефект за тялото и душата…
Ханс Касторп заяви, че е готов за забавлението и най-учтиво поблагодари за посветеното му внимание. Склонил глава към рамото си, той проследи с поглед отплуващия придворен съветник. Обръщението на шефа попадна точно в един критичен момент; Радамант беше доста правилно изтълкувал физиономията и настроението на пациента си и неговото ново начинание бе предназначено — изрично предназначено, това свое намерение той не бе скрил — да преодолее мъртвата точка, до която неотдавна тоя пациент бе стигнал, както можеше без друго да се заключи от мимиката му, която много ясно наподобяваше мимиката на покойния Йоахим, когато у него бяха назрели известни буйни и упорити решения.
Може повече да се каже. Не само той, Ханс Касторп, се виждаше стигнал до тази точка, но му се струваше, че и светът, всичко около него е изпаднало в същото положение или по-скоро той смяташе, че е трудно да се различи тук особеното от общото. След ексцентричния край на неговата връзка с една личност, след многообразното вълнение, което този край предизвика в санаториума; след новото самоотлъчване на Клавдия Шоша от обществото на тия тук горе, след прощаването, което — засенчено от трагиката на великата капитулация — бе минало между нея и преживелия побратим на господаря й в духа на почтително съобразяване; след този поврат на младия човек се стори, че светът и животът не са съвсем в ред; сякаш по някакъв особен начин те бяха почнали все повече и повече да се изкривяват, да вдъхват страх; сякаш някакъв демон бе заграбил властта, демон озлобен и обезумял, който наистина отдавна вече бе упражнявал значително влияние, но сега бе обявил своето господство тъй открито разюздано, че вдъхваше тайнствен ужас и помисли за бягство — тоя демон, чието име бе Затъпяване.
Ще отсъдите, че разказвачът много романтично шаржира, като поставя затъпявапето във връзка с демоничното и му приписва всяването на мистичен ужас. И все пак ние не съчиняваме, а се придържаме строго о личното преживяване на нашия простичък герой; опознали сме това преживяване по начин, който, разбира се, не се поддава на изследване, и то чисто и просто доказва, че при известни обстоятелства затъпяването може да добие такъв характер и да вдъхне такива чувства. Ханс Касторп се оглеждаше… Той виждаше само страшни, злокобни неща и знаеше какво вижда: живота без време, безгрижния и безнадеждния живот, живота като потискаща и дейна разпуснатост, мъртвия живот.
В тоя живот господстваше деловитост, занимания от всякакъв вид вирееха независими едно от друго, но от време на време някое от тях избиваше в модна необуздана ярост, на която всички фанатично се подчиняваха. Така открай време значителна роля в „Бергхоф“ бе играло фотолюбителството, но вече на два пъти — защото, който бе прекарал достатъчно дълго време тук, можеше да преживее периодичното възвръщане на такива епидемии — тая страст седмици и месеци наред бе подлудявала всички; нямаше човек, който да не щрака бляскавата бленда на опрения в стомашната ямка апарат, а циркулацията на копия по време на ядене нямаше край. Изведнъж стана въпрос на чест всеки сам да си проявява снимките. Намиращата се на разположение тъмна стаичка далече не стигаше за нуждите на любителите. Закриваха с черни завеси прозорците и балконските врати на стаите; и при червена светлина манипулираха с разни химически бани дотогава, докато избухна пожар и българският студент от „добрата руска маса“ на косъм щеше да се превърне в пепел, след което излезе съответна забрана от страна на администрацията. Скоро сметнаха обикновената фотография за безвкусна; излязоха на мода магнезиеви снимки и цветни фотографии по способа на Люмиер. Възхищаваха се на снимки, където, неочаквано хванати от магнезиевата светкавица, хора с бледи, втренчени лица гледаха опулени като трупове на убити, които някой е поставил един до друг с отворени очи. Ханс Касторп пък пазеше една обрамчена с картон стъклена плоча, която, вдигната срещу светлината, го показваше седнал с бронзово лице на някаква яркозелена горска полянка всред тенекиеножълти лютичета — едно от тях блестеше на бутониерата му, — а от двете страни бяха госпожа Щьор и госпожица Леви с лице като от слонова кост, първата в небесносин, втората в кървавочервен пуловер.