Изтеклата от сърцето на Ханс Касторп кръв продължи да се проявява извън него под погледа на науката. Настъпи утрото, когато придворният съветник съобщи с пищни развълнувани слова: не само върху едната култура, но и върху всичките останали израснали допълнително още коки, и то в голямо количество. Не било сигурно дали всички са стрептококи; но повече от вероятно било, че оттам идват интоксикационните прояви — ако и естествено да не можело да се знае каква част от тях трябва да се мине за сметка на туберкулозата, която несъмнено била налице и още не била напълно преодоляна. Налагащото се заключение? Една стрептоваксинова терапия! Прогнозата? Извънредно благоприятна — още повече, че опитът не бил свързан с никакъв риск, в никой случай не можел да навреди. Тъй като серумът щял да бъде произведен от собствената кръв на Ханс Касторп, нямало с инжекцията да се вкара в организма някой болестнотворен агент, който не се намира още там. В най-лошия случай щяло да излезе безполезно, ефект, равен на нула — но след като пациентът и без това нямало накъде да бяга, не можело да се говори за лош случай!
Моля-моля, Ханс Касторп не пожела да се стига дотам. Той се подложи на терапията, макар че я смяташе смешна и непочтена. Това ваксиниране на самия него с него си му се струваше като някаква безрадостна до отвращение диверсия, като едно гадно кръвосмешение на едно „аз“ със същото „аз“, безплодно и безнадеждно в самата си същност. Тъй отсъди неговото ипохондрично невежество, което излезе право само относно безплодието — и то, разбира се, напълно. Диверсията продължи няколко седмици. Тя понякога, изглежда, нанасяше вреда — което почиваше върху заблуда, — понякога, изглежда, принасяше и полза, което скоро се установяваше също така като заблуда. Резултатът бе нула, без да го нарекат по име и без да го оповестяват изрично. Начинанието тъй си и заглъхна и Ханс Касторп продължи да нарежда пасианси — око срещу око с демона, на чието разюздано господство той по чувство предричаше ужасен край.
Пълно благозвучие
Кое постижение и нововъведение на санаториума „Бергхоф“ спаси нашия дългогодишен приятел от картите и го хвърли в обятията на друга, по-благородна, макар и всъщност не по-малко оригинална страст? Ние сме на път да разкажем това, овладени от тайния чар на предмета и искреното желание да докладваме.
Отнасяше се до едно увеличение на забавните апарати в главния общ салон, измислено и постановено от управителния съвет на санаториума в кръга на неуморните му грижи, набавено от дирекцията на този безспорно заслужаващ препоръка институт срещу един разход, който не желаем да уточняваме, но който свидетелстваше за широк замах. Една остроумна играчка, значи, от вида на стереоскопичната панорама, на далекогледа-калейдоскоп или на кинематографичния барабан? И да — и не. Първо, защото това, което една вечер намериха настанено в музикалния салон, не бе някакво оптическо, а едно чисто акустично съоръжение, второ, защото онези леки атракции изобщо не можеха да се мерят с него по класа, равнище и стойност, така че пациентите плеснаха ръце: едни над главата си, други, превити одве, пред скута си. Това не бе вече детинската еднообразна фантасмагория, която се втръсваше и която никой не взимаше в ръка, след като бе изкарал дори само три седмици тук. То беше един рог на изобилието, от който се изливаше весела и тъжна артистична наслада. То бе един музикален апарат — един грамофон.
Сериозно сме загрижени да не би тази дума да бъде криво разбрана в един недостоен и отживял смисъл, да не би да я свържете с представата за някаква давностна форма на това, което ние в действителност имаме пред вид, вместо да оцените справедливо неуморните опити на напредъка на една ориентирана към музите техника, за постигането на едно истинско съвършенство на предаването. Миличките! Това не бе мизерното сандъче с ръчка за навиване на пружината, с грънчарското колело и калема отгоре, с една безформена месингова фуния като тромпет, което изпълваше по кръчмите непретенциозните уши с гъгнив рев. Нямаше вече нищо общо с оня груб и допотопен механизъм минатото с черен байц и матирано ковчеже, малко по-дълбоко, отколкото широко, което стоеше с проста изисканост върху една масичка с чекмеджета и бе свързано посредством копринен шнур с контакта на стената. Отвореше ли човек грациозно стесняващия се нагоре капак, чиято вътрешна иначе криеща се в дъното месингова стойка проблясваше и го закрепваше автоматично в косо положение, той виждаше, леко потънала в леглото си, покритата със зелено сукно въртяща се шайба с никелиран ръб и също никелирана средна цапфа, върху която прилягаше отворът на бакелитовата плоча. Освен това той можеше да забележи надясно в предния план едно подобно на часовник устройство с цифри за регулиране на оборотите, а наляво едно лостче, с което се пускаше и спираше шайбата; отзад пък, също вляво, се виждаше извитият като кривак леко и подвижно съчленен никелов ръкав с плоска, кръгла мембрана на края, чиято задача бе да носи, скрепена посредством винт, самата игла. Отвореха ли се крилата на предната двойна вратичка, можеха да се видят, косо наредени като жалузи, летвички от байцвано в черно дърво — нищо повече.