— Най-новият модел — каза придворният съветник, който също бе влязъл. — Последно постижение, деца, първо качество, финес, най-доброто в тоя джанър. — Той изговори тая дума ужасно комично, с невъзможно произношение — като някой простичък продавач, който хвали стоката си. — Това не е някакъв апарат, нито пък машина — продължи той, като отвори една от наредените върху масичката разноцветни тенекиени кутийки, извади една игла и я прикрепи, — това е инструмент, една Страдивариус, една Гуарнери, тук господстват резонанс и трептения от най-изтънчено, рафинирано естество! Марката се нарича „Полихимния“, както ни просвещава надписът върху вътрешната страна на капака. Германски фабрикат, знаете. В тая област далеч сме надминали другите. Музикалната традиция в съвременно механично оформление. Не меката душа up to date184. Ето ви литературата! — каза той и посочи вграденото в стената шкафче, където бяха наредени дебели албуми. — Предавам ви на свободно ползване цялото това вълшебство, но го предоставям на обществено пазене. Да пуснем ли една да забучи за проба?
Болните настойчиво му се замолиха и Беренс издърпа един от пълните с нямо съдържание вълшебни томове, прелисти тежките страници от един картонен джоб, чиято кръгла изрезка позволяваше да се види цветното заглавие, измъкна една плоча и я постави върху шайбата. После пусна с едно завъртане на лостчето грамофона, почака две секунди, докато шайбата набере ход, и предпазливо сложи върху края на плочата тънкия връх на стоманената игла. Чу се някакъв стържещ шум. Той го покри с капака и в същия момент през отворената двукрила вратичка, измежду пречките на жалузите, не, от целия корпус на ковчежето се разнесе гласът на много инструменти в надпревара, шумна и напираща мелодия, бодрите тактове на една увертюра от Офенбах.
Пациентите се заслушаха с отворени уста. Не вярваха на ушите си — толкова чисто и естествено звучаха колоратурите на дървените духови инструменти. Една цигулка, тя пък съвсем сама, прелюдираше фантастично. Чуваше се тегленето на лъка, тремолото на грифа, сладостното плъзгане от една позиция в друга. Тя налучка своята мелодия, валса „Ах, аз я загубих“. Леко подзе оркестровата хармония гальовният напев, целият ансамбъл с достойнство го понесе и възхитително го повтори като едно опияняващо tutti. Естествено не бе все едно като да имаше истински оркестър в стаята. Звученето, без впрочем да бъде изопачено, бе претърпяло някакво перспективно смаляване; то бе, ако ни позволите да използваме за тоя слухов случай едно сравнение из областта на зрението, като картина, която се наблюдава през обърнат наопаки далекоглед и която изглежда отдалечена и намалена, без да страда остротата на рисунъка и яркостта на боите й. Музикалната пиеса, талантливо стегната и пикантна, протече с всичкото остроумие на една лекомислена фантазия. Накрая настъпи необуздано веселие, един започнал със странно колебание галоп, един безсрамен канкан, който, създаваше представа за разтърсвани във въздуха цилиндри, игриви колене, развети поли и многократно уж стигаше до своя триумфално-комичен край, а все не искаше да свърши. После грамофонът автоматично спря. Плочата се бе извъртяла. Пациентите изръкопляскаха от все сърце.