Завикаха за още и получиха каквото желаеха: човешки глас рукна из ковчежето, мъжки глас, мек и същевременно мощен, един италиански баритон с прочуто име, съпровождан от оркестър — сега вече не можеше и дума да става за замъгленост и отдалечение: разкошният глас прозвуча в целия си естествен диапазон, с цялата своя сила — особено ако човек влезеше в една от съседните отворени стаи и не виждаше апарата, щеше да му се стори, че там, в салона, е застанал самият артист, държи нотите в ръка и пее. Той пееше една бравурна оперна ария на своя език — eh, il barbiere. Di qualita, di qualita! Figaro qua, Figaro la, Figaro, Figaro, Figaro!185 Неговото фалцетно parlando186, контрастът между този мечешки глас и тая ломяща езика ловкост на речитатива караха слушателите да си умират от смях. По-опитните пък може би следяха артистичната фразировка, техниката на дишането и се възхищаваха от тях. Като майстор на непреодолимото, виртуоз на италианския вкус за da capo, той задържа предпоследния тон, преди крайната тоника, и сякаш пристъпи към рампата — очевидно с вдигната във въздуха ръка, — така че избухнаха нестихващи викове: „браво, браво!“, още преди да бе свършил. Излезе отлично.
Валдхорна изкара с прелестна предпазливост вариации върху някаква народна песен. Едно сопрано закърши глас в стакати, трели и рулади, изпълнявайки с най-грациозна хладина и точност ария из „Травиата“. Духът на един световноизвестен виолонист изсвири, сякаш зад спуснато було, романс от Рубинщайн със съпровод на пиано, който звучеше сухо като клавесин. Из къкрещото вълшебно ковчеже извираха глисанди на арфа, камбанен звън, рев на тръби и барабанни тремоли. Накрай дойде ред на танцовите плочи. Помежду тях имаше някоя и друга съвсем отскоро внесени — с танга, танци по екзотичния вкус на пристанищните кръчми, които бяха призвани да превърнат виенския валс в прадядовска отживелица. Две двойки, които владееха модната стъпка, се завъртяха върху килима. Беренс се бе оттеглил, след като бе предупредил пациентите да използват всяка игла само по веднъж и да пазят плочите „съвсем като рохки яйца“. Ханс Касторп обслужваше апарата.
Защо тъкмо той? Така се бяха докарали работите. Със сдържана лаконичност той се възпротивяваше на тия, които след излизането на придворния съветник се опитваха да вземат в свои ръце смяната на игли и плочи, включването и изключването на тока. „Оставете на мене това!“ — им казваше той, като ги изтикваше настрана, и те равнодушно отстъпваха, първо, защото видът му бе като на човек, който отдавна е запознат с тези неща, и, второ, защото много малко държаха да проявяват дейност около извора на насладата, когато можеха удобно и без всякакво задължение да я получават поднесена, докато не им дотегнеше.
Не такъв бе Ханс Касторп. Докато придворният съветник бе демонстрирал новата покупка, той се бе спотайвал по-назад, без да се смее, без да аплодира, и напрегнато бе следял музиката, като по невинаги проявяващ се навик бе засуквал с два пръста едната си вежда. С известно безпокойство той на няколко пъти бе сменял позицията си зад гърба на публиката, бе влизал и в библиотечната стая, за да послуша и оттам, а накрай бе застанал до Беренс със скръстени отзад ръце и непроницаемо лице, съсредоточен върху ковчежето, за да изучи простото му обслужване. Той си казваше: „Стой! Внимавай! Епохално! Тъкмо това ми трябваше.“ Изпълни го определено предвкусване на нова страст, магия, любовна мъка. Едва ли ще да е по-друго душевното състояние на момъка от равнината, когото назъбената стрела на Амур ненадейно улучва право в сърцето още при първия хвърлен върху някое момиче поглед. Ревността веднага овладя постъпките на Ханс Касторп. Обществено ползване? Лигавото любопитство няма нито правото, нито силата да притежава нещо такова. „Оставете на мене това!“ — процеждаше той през зъби и те напълно се съгласяваха. Потанцуваха още малко по музиката на леките парчета, които им пусна, после пожелаха един вокален номер, оперен дует, баркаролата от „Хофмановите разкази“, която приятно галеше слуха, а когато той затвори капака, те, леко възбудени и бъбрейки, се оттеглиха за режимното лежане и за почивка. На това именно той се бе надявал. Те оставиха всичко разхвърляно и в пълно безредие — отворените кутийки за иглите и албумите, разпръснатите плочи. Само това можеше да се очаква от тях. Той се престори, че ги придружава, но потайно се измъкна от групата още на стълбището, върна се в салона, затвори всичките врати и прекара там половината нощ в сериозни занимания.
185
Аз съм бръснарин! Майстор съм аз, майстор съм аз! Фигаро тук, Фигаро там, Фигаро, Фигаро! (итал.)