Ханс Касторп се запозна по-отблизо с новата придобивка, на спокойствие прегледа принадлежащото към нея репертоарно съкровище, съдържанието на тежките албуми. Те бяха в две величини, дванадесет на брой, всеки с по двадесет плочи; много от тия черни дискове бяха гъсто и кръгообразно набраздени и от двете страни не само защото някои произведения продължаваха и на обратната страна, но и защото върху цяла поредица плочи имаше записани по две различни музикални пиеси, така че цялото предлагаше едно поле за завоевания — с хубави възможности, но отначало трудно обозримо и дори объркващо човека. Той изслуша към двадесет и пет плочи; за да не безпокои никого и за да не го чуят посред нощ, си слушаше с тънки, по-меко стържещи игли, които понижаваха звука; но бе просвирил едва една осма част от това, което примамливо му се предлагаше за проба отляво и отдясно. За днес трябваше да се ограничи с един преглед на заглавията и той само от време на време взимаше наслука, за проба, по един екземпляр от нямата графика, за да го постави в ковчежето и да го накара да прозвучи. За окото те, бакелитовите дискове, се различаваха по цветния етикет в центъра и по нищо друго. Единият изглеждаше като другия, само дето концентричните кръгове веднъж стигаха, а други път не стигаха съвсем до средата; и все пак тия тънки концентрични отпечатъци таеха в себе си каква ли не музика, какви ли не щастливи вдъхновения из всичките области на това изкуство, и то в най-изискано изпълнение.
Имаше голям брой увертюри и отделни произведения из света на възвишената симфоника, свирени от прочути оркестри под ръководството на бележити диригенти. Имаше и една дълга поредица песни със съпровод на пиано, изпълнявани от големи оперни артисти — и то не само песни, които бяха възвишени и съзнателни произведения на лично изкуство, но и простички народни песни, а накрай и такива, които сякаш държеха средата между тези два вида; изкуствени народни песни, ако може да ги наречем така, без да засягаме с думата „изкуствени“ тяхната задушевност: особено една, която Ханс Касторп знаеше от дете, към която обаче взе да изпитва сега някаква тайнствена, преплетена с много връзки любов; за тая песен ще стане дума по-нататък… Какво ли имаше още или, собствено, какво ли нямаше? Имаше опери в изобилие. Един интернационален хор от прославени певци и певици, съпровождан от дискретно отстъпил в заден план оркестър, високо школуваната божия дарба на своите гласове за изпълнението на арии, дуети, цели ансамблови сцени от различните области и епохи на музикалния театър: от южната родина на красотата, на едно същевременно и великодушно, и лекомислено увлечение, от немския фолклорен свят на шегобийство и демоничност, от френската Голяма и Комическа опера. Това ли беше краят? О не. Защото следваше серията на камерната музика за квартет и трио, на инструменталните солови номера за цигулка, виолончело, флейта, концертните вокални номера със задължителна цигулка или флейта, чисто клавирните номера — да не говорим за разните увеселителни номера, за куплетите, за плочите с по-делнично съдържание, върху които малки естрадни оркестри бяха гравирали своите мелодии и които изискваха по-дебела игла.
Ханс Касторп разпределяше едно, подреждаше друго и в своето усамотение слагаше това-онова върху инструмента, който го събуждаше за сладкогласен живот. С пламнала глава той се прибра да спи горе-долу в същия напреднал час както след първото пиршество с приснопаметния и величествен побратим Питер Пеперкорн и от два до седем му се присънваше само вълшебното ковчеже. Той видя насън диска да се върти около своята цапфа, бърже до невидимост и при това беззвучно, в движение, което се състоеше не само от плавното обикаляне в кръг, но и от някакво особено странично вълнение, така че носещият иглата шарнирен ръкав, под който се движеше плочата, получаваше някакво еластично, дишащо колебание — много полезно, както можеше да си помисли човек, за всяко вибрато и портаменто на струнните инструменти и на човешките гласове; оставаше обаче непонятно и насън, и наяве, как едно просто повтаряне на някаква тънка като косъм линия може — през една акустична кухина и с помощта само на една трептяща мембрана — да пресъздава пищно съчетаните тонове, които изпълваха духовния слух на спящия.
Рано сутринта, още преди закуска, той се намери отново в салона и седнал със скръстени ръце в едно кресло, вече слушаше как пее откъм ковчежето, придружен от арфа, един разкошен баритон: „Огледам ли се в този кръг прекрасен…“ Арфата звучеше напълно естествено; освен преливащия, дишащ, артикулиращ човешки глас се чуваше неподправена и неопорочена свирня на арфа — наистина за чудене. А нямаше на земята нещо по-нежно от дуета из една съвременна италианска опера, който Ханс Касторп си пусна после — от това смирено и задушевно сближение между чувствата на световноизвестния тенор, който толкова много бе застъпен в албумите, и на едно звънливо, сладко малко сопрано — от неговото „Da mi il braccio, mia piccina“187 и простата, сладка, сгъстено мелодична малка фраза, с която тя му отговори…