Ханс Касторп трепна, защото зад него се отвори вратата. Беше придворният съветник, който надникна в салона — облечен в клиничната престилка със слушалката в горния джоб, той застана един момент, без да пусне дръжката на вратата, и кимна на новия „лаборант“. Той също му кимна, през рамо, след което синьобузестото лице на шефа заедно със засуканите в единия край мустаци изчезна зад придърпаната обратно врата и Ханс Касторп отново се отдаде на своята невидима, благозвучна любовна двойка.
По-късно през деня, след обеда, след вечерята, неговата шетня около грамофона взе да събира слушатели, сменяваща се публика — доколкото него, дарителя на насладата, не би следвало да причислим към публиката. Той лично клонеше към това схващане и съобитателите му се съгласиха с него в смисъл, че още отначало мълчаливо потвърдиха неговото самоназначаване за управител и пазител на общественото съоръжение. На тия хора това нищо не им струваше, защото независимо от тяхното повърхностно възхищение, когато някой техен кумир, някой тенор се разтапяше и опияняваше от собствения си блясък, когато ощастливяващият човечеството глас се разливаше в кантилени и във висшите изкуства на страстта — въпреки това велегласно оповестявано възхищение те не чувстваха любов и затова напълно се съгласяваха да отстъпят обслужването томува, който пожелаеше. Ханс Касторп, значи, държеше в ред скъпоценните плочи; той описа съдържанието на албумите върху вътрешните корици, така че при желание и първо поискване излизаше налице която и да е музикална пиеса; той манипулираше с инструмента: гледаха го как се справя с бързо усвоени, отривисти и деликатни движения. А и какво щяха да сторят другите? Те щяха да сквернят плочите, употребявайки затъпени игли, щяха да ги захвърлят открити направо върху столовете, щяха да си правят плоски шеги с апарата, щяха да пускат някоя благородна пиеса със скорост и височина на тона сто и десет или да поставят стрелката на нула, за да се получи някакво истерично чуруликане или задавено стенание… Всичко това те вече бяха правили. Те бяха болни, но груби. И затова Ханс Касторп чисто и просто носеше в джоба си ключето от шкафчето, където стояха албумите и иглите, така че се налагаше да го викат, когато искаха музика.
Неговото най-хубаво време настъпваше късно — след вечерното събиране долу и след оттеглянето на тълпата. Тогава той оставаше в салона или скришом се връщаше там и си пускаше музика до дълбока нощ. Вече по-малко, отколкото в началото сам се боеше да не нарушава покоя в санаториума, защото се бе оказало, че силата на неговата призрачна музика има малък обсег: колкото и удивително да бе въздействието на вълните близо до източника им, то отмаляваше при отдалечаване от него, защото бе слабо и само привидно могъщо както всичко призрачно. Всред тия четири стени Ханс Касторп бе сам с чудесата на ковчежето, с цветущите постижения на този малък, изпипан ковчег от цигулково дърво, на това матовочерно храмче, през чиято отворена двукрила вратичка той седеше в някакво кресло — със скръстени ръце, с глава, отпусната върху рамото, с отворена уста, — а благозвучието го обгръщаше от всички страни.
Той не виждаше певците и певиците, които чуваше, тяхното човешко естество пребиваваше в Америка, в Милано, във Виена, в Санкт Петербург — нека си пребивава завинаги там, защото това, което притежаваше от тях, бе най-доброто, бе гласът им, и той ценеше това пречистване, тази абстракция, която оставаше достатъчно сетивна, за да му позволи един добър човешки контрол при изключване на всички неизгоди от преголямата лична близост, особено що се касае до съотечественици, до германци. Трябваше да се държи сметка за произношението, диалекта, родния край на артиста; гласовият характер свидетелстваше донякъде за душевния му ръст, а от това как бе използвал или пропилял възможностите за духовно въздействие, проличаваше степента на неговата интелигентност. Ханс Касторп се ядосваше, когато у някого от тях такава липсваше. Той също страдаше и си хапеше устните от стеснение, когато в репродукцията се промъкваха технически несъвършенства, седеше като на тръни, когато при пускането на една често посочвана плоча нечий глас прозвучаваше остро или кресливо, което нерядко се случваше, особено при деликатните женски гласове. Но той се примиряваше, защото любовта трябва да страда. Понякога се свеждаше над свирещия механизъм, който дишаше и се въртеше — като над букет от люляк, а главата му потъваше в облак от звуци; заставаше пред отвореното ковчеже, изпитвайки владетелското щастие на диригента, вдигайки ръка, за да подаде на тромпета точен знак за встъпване. Той си имаше любимци в своя склад, няколко вокални и инструментални номера, които не се насищаше да слуша. Не ни се иска да ги оставим неупоменати.