Една малка група плочи предлагаше финалните сцени на помпозната, преливаща от мелодичност гениална оперна творба, която един велик съотечественик на господин Сетембрини, първомайсторът на драматичната музика на Юга, бе създал през втората половина на миналия век по поръка на един ориенталски владетел — по тържествен повод, по случай предаването в ръцете на човечеството на дело, сътворено от свързващата народите техника. Като образован човек Ханс Касторп познаваше донякъде тази творба, известна му бе в общи черти съдбата на Радамес, на Амнерис и на Аида, които му пееха на италиански из сандъчето, така че горе-долу разбираше какво му пееха — несравнимият тенор, княжеският алт с разкошната мутация по средата на диапазона си и сребърното сопрано, — разбираше не всяка дума, но все пак тук-таме по нещичко, и то благодарение на това, че познаваше обстоятелствата и че тия обстоятелства му вдъхваха симпатия, едно интимно участие, което растеше при всяко ново пускане на съответните четири-пет плочи и вече се бе превърнало в истинска влюбеност.
Отначало се обясняваха Радамес и Амнерис: дъщерята на фараона бе наредила да й го доведат, него, окования, него, когото обичаше и горещо желаеше да спаси за себе си, макар че той се бе отрекъл от родина и чест заради една робиня-варварка — при което, все пак, както той се изрази, била останала „непокътната честта в недрата на сърцето“. Тази непокътнатост в дълбините мимо тежкото бреме на вината малко му помогна, защото неговото очевидно престъпление подлежеше на духовния съд, комуто всичко човешко бе чуждо и който положително нямаше да се церемони, ако той в този последен миг не се решеше да се откаже от робинята и да се хвърли в обятията на алта с мутацията, който, от чисто акустична гледна точка, напълно заслужаваше това. Амиерис от душа и сърце се мъчеше да убеди благозвучния, но трагично заслепен и скъсал с живота тенор, който постоянно пееше „Не мога!“ и „Напразно!“, когато тя с отчаяна молба му предлагаше да се откаже от робинята, отнасяше се до живота му. „Не мога!“ — „Чуй ме още веднъж, откажи се от нея!“ — „Напразно!“ Смъртоносното заслепение и изгарящата любовна мъка се сплитаха в дует, който бе извънмерно хубав, но не оставяше място за никаква надежда. А после Амиерис съпровождаше със своите болезнени викове ужасяващите формални реплики на духовния съд, които тъпо отекваха из дълбините и в които нещастният Радамес изобщо не вземаше участие.
„Радамес, Радамес!“ — настойчиво запя главният жрец и в заострена форма му предяви обвинението в предателство. „Оправдавай се!“ — изискаха в хор всички жреци. И тъй като първожрецът се позова на обстоятелството, че Радамес мълчи, всички единодушно го признаха за виновен в измяна.
„Радамес, Радамес! — отново подзе председателстващият. — Ти си напуснал лагера преди сражението.“
„Оправдавай се!“ — чу се отново. „Ето, той мълчи“ — за втори път установи пристрастният ръководител на съдебното дирене и така всичките съдийски гласове отново се обединиха с неговия в присъдата: „Измяна!“
„Радамес, Радамес! — за трети път прозвуча гласът на неумолимия обвинител. — Ти престъпи клетвата си към родината, честта и фараона.“ — „Оправдавай се!“ — проехтя отново подканата. И ужасените жреци безвъзвратно отсъдиха: „Измяна!“, след като им бе изтъкнато, че и този път Радамес нито дума не е изрекъл. Тъй Неминуемото не можа да бъде предотвратено и хорът, чиито гласове веднага екнаха дружно, обяви на престъпника присъдата: участта му е решена, той ще изтърпи смъртта на прокълнатите, жив ще го заровят под храма на разгневеното божество.
Човек трябваше, доколкото му стигаха силите, сам да си представи отчаянието на Амнерис от тази жреческа жестокост, защото тук се прекъсна предаването; Ханс Касторп трябваше да смени плочата, което стори с тихи и отривисти движения, сякаш със затворени очи; когато отново се разположи да слуша, протичаше вече последната сцена на музикалната драма: финалният дует на Радамес и Аида, който те изпяха пред гроба си, докато над главите им, в храма, фанатично набожните, жестоки жреци се отдаваха на своя култ, разперваха ръце, приглушено мълвяха молитвите си… „Тц — in questa tomba?!“188 — проехтя неописуемо привлекателният, едновременно и сладък, и героичен глас на Радамес — ужасен и възхитен… Да, тя беше се добрала до него, любимата, заради която бе погубил честта и живота си, тя бе го очаквала тук, за да я заровят с него, за да умрат заедно; във връзка с това те изпълниха арии и дуети, които навремени биваха прекъсвани от глухото церемониално песнопение на горния етаж и които всъщност най-дълбоко, до дън душа, бяха пленили самотния среднощен слушател: както поради обстоятелствата, така и заради музикалния им израз. В тези песни ставаше дума за небето, но те сами бяха неземни и по неземен начин ги изпълняваха. Мелодичната линия, която гласовете на Радамес и Аида, поединично и после заедно, описваха ненаситно, кривата, която се виеше около тониката и доминантата, която се изкачваше от основния тон до дълго издържан форхалт на половин тон преди октавата и след като бегло докосваше самата октава, се връщаше към квинтата, тази проста и блажена крива бе за превърнатия в слух Ханс Касторп най-лъчезарното, най-удивителното нещо, което бе чувал през живота си. Ала той щеше да бъде по-малко влюбен в звуците, ако те нямаха за основа тъкмо това положение, което правеше душата му възприемчива за сладостта на мелодията. Толкова красиво бе това, че Аида се намери до загубения Радамес, за да сподели навеки гробовната му орис! С право протестираше осъденият против жертвуването на такъв прелестен живот, но в неговото нежно, отчаяно „No, no! Troppo sei bella“189 все пак прозвуча възторгът от неотменимото свързване с тази, която смяташе, че никога вече няма да види, и Ханс Касторп не трябваше да насилва въображението си, за да почувствува ясно и той този възторг и тази благодарност. Това, което накрай изпита и разбра, което му доставяше наслада, докато със скръстени ръце гледаше към малките черни жалузи, през чиито лайстни бликаха звуците, бе възвишеността, идеалността на музиката, на изкуството, на човешката душа, бе великото и неотразимо разкрасяване, с което пак тя, музиката, преобразяваше мръсната грозота на истинските неща. Човек трябваше само трезво да си даде сметка какво всъщност ставаше тук! Метанът щеше да изпълни дробовете на двамата живо погребани и те щяха да умрат, гърчейки се от глад — заедно, или, още по-лошо, един след друг; после тлението щеше да се погрижи по неизразим начин за телата им, докато под сводовете останат да лежат два напълно безчувствени скелета, на всеки от които щеше да е напълно безразлично дали лежи сам или заедно с другия. Това бе реалната и обективна страна на нещата — една отделна страна и един отделен въпрос, от които изобщо не се интересуваше идеализмът на сърцето, защото духът на красотата и на музиката триумфално го държеше в сянка. За оперните души на Радамес и Аида обективно предстоящото не съществуваше. Техните гласове се въздигаха в унисон до блажения октавен форхалт, уверени, че ей сега ще се отворят небесата и светлината на вечността ще огрее техните въжделения. Утешителната сила на това разкрасяване действаше извънмерно благотворно на слушателя и до голяма степен на нея се дължеше, че той толкова много се бе привързал към тази част от своята любима програма.