Обикновено той си почиваше от тия ужаси и просветления, като си пускаше една друга пиеса — кратка, но със сгъстено очарование, много по-безбурна по своето съдържание от първата, идилия, но изтънчена идилия, изобразена и оформена със средствата на най-новото изкуство — едновременно и пестеливи, и заплетени. Беше една чисто оркестрова пиеса, без вокални партии, една симфонична прелюдия от френски произход, осъществена с малък за съвременните условия апарат, но измайсторена с всичките хитрини на модерната звукова техника и остроумно нагласена да оплита душата в мечти.
Сънят, който Ханс Касторп сънуваше при това, бе такъв: той лежеше на една осеяна с богородички, окъпана от слънцето ливада; главата му почиваше върху някаква малка издатина на почвата, единият му крак бе леко прегънат, другият отпуснат отгоре му — при което краката, които бе кръстосал, бяха крака на козел. Пръстите му играеха — само за негово собствено удоволствие, защото надлъж и нашир нямаше жива душа — по някаква дървена свирка, която бе налапал, някакъв кларнет или овчарска пищялка, от която изкарваше спокойно носовите звуци: един след друг, както се случеха, но все пак му се удаде някаква хороводна песен; безгрижното гъгниво свирукане се издигаше към тъмносиньото небе, под което блещукаше на слънцето леко раздвиженият от вятъра листак на единични брези и явори. Но неговата замечтана и безгрижна, полумелодична свирня не остана за дълго единствен глас всред усамотението. Жуженето на насекомите в горещия летен въздух над тревата, самият слънчев зрак, ветрецът, полюляването на върхарите, проблясването на листака — целият леко раздвижен летен покой наоколо се превърна в многозвучие, което даваше на простичкото му свирукане едно постоянно сменящо се и винаги неочаквано избрано хармонично тълкувание. Симфоничният съпровод понякога отстъпваше и занемяваше, ала нашият Ханс с козелските крака продължаваше да надува свирката и е наивната монотонност на своята свирня отново подмамяше да излезе наяве изискано колорираното звуково вълшебство на природата — което накрай, след още едно стихване, прозвуча в цялата своя възможна, дотогава съхранявана пълнота посредством привличането на все по-нови и по-високи инструментални гласове, които встъпваха бързо един след друг; това трая само един бегъл миг, но неговото съвършено, насищащо блаженство носеше в себе си вечността. Младият фавън бе много щастлив на своята лятна поляна. Тук нямаше никакво „оправдавай се!“, нямаше никаква отговорност, никакъв съставен от жреци военен съд не съдеше някого, който е забравил честта и бива погубен. Тук цареше самата забрава, блаженият застой, невинността на безвремието; това бе едно безпътство с чиста съвест, идеалният апотеоз на всички отрицания на западноевропейската повеля за дейност, и произтичащото оттам успокоение придаваше особена стойност на тази плоча в очите на нощния музикант…