Имаше и трета… Всъщност касаеше се до повече плочи, свързани една с друга като продължения, три или четири, защото само теноровата партия заемаше една набраздена до средата страна. Пак беше нещо френско, из една опера, която Ханс Касторп добре познаваше, която многократно бе слушал и гледал в театъра и за повествованието на която бе намекнал веднъж при разговор, и то при един твърде решителен разговор… Второ действие: испанска кръчма, просторен вертеп, и който и танцуват, по стените кърпи за украса, очукана мавританска архитектура. Топлият, малко груб, но в своята чистокръвност пленителен глас на Кармен заявяваше, че тя иска да танцува пред сержанта и вече се чуваха да тракат нейните кастанети. В същия миг обаче проехтяха от известно разстояние тромпети, сигнални тръби; те на няколко пъти повториха някакъв военен призив, от който малкият здравата изтръпна. „Стой! Един миг!“ — извика той и наостри уши като кон. А тъй като Кармен попита „защо“ и „какво има“, той, твърде учуден, че тя не го разбира, извика: „Нима не чуваш?“ Това били тръбите от казармата, които давали сигнала. „За проверка часът наближава“ — каза той на оперен език. Циганката обаче не можеше да схване това, а преди всичко съвсем и не искаше. Толкова по-добре, рече тя полунаивно, полудръзко, тъкмо нямало да им трябват кастанети, само небето им пращало музика, затова: ла-ла, лала! Той бе извън себе си. Неговата собствена болка от разочарованието напълно отстъпи зад стремежа да й обясни за какво става дума и че никоя влюбеност в света не може да се мери с този сигнал. Та как бе възможно тя да не разбира нещо толкова основно и толкова безусловно! „Трябва сега да си вървя, да се прибера в казармата за проверка!“ — извика той, отчаян от това безучастие, което двойно повече тегнеше върху и без друго наболялото сърце. Тук обаче трябваше да се чуе Кармен! Тя бе разгневена, до дън душа възмутена, гласът й преливаше от донемайкъде измамена и огорчена любов — или пък само се преструваше. „В казармата? На проверка?“ А нейното сърце? А нейното добро, нежно сърце, което в своята слабост — да, тя признавала: в своята слабост — било готово да го поразтуши с песен и танец? „Тратерата!“ — И тя с див присмех сви ръка пред устата си, за да наподоби сигналната тръба. „Тратерата!“ Стига толкова. Тоя глупак скача от мястото си и иска да си върви. Е добре, нека се маха! Ето му шлема, ето му сабята и поясока! Хайде, хайде, хайде, хайде, нека си върви в казармата! Той се примоли за милост. Но тя продължи жлъчната подигравка, като се престори, че е на негово място, че като него е загубила при тръбния зов малкото си мозък. Тратерата! Проверка! Боже милостиви, той щял да закъснее! Да тръгнел вече, защото свирят за проверка, само й се пречкал тука този глупец, и то в момента, когато тя, Кармен, била пожелала да танцува за него. Това, това, това, значи, била неговата любов към нея!…
Мъчително положение! Тя не разбираше. Жената, циганката не можеше и не искаше да разбере. Тя не искаше — защото без съмнение: в нейната ярост, в нейната острота се криеше нещо, което надвишаваше момента и личните й отношения, криеше се една ненавист, една изконна вражда към принципа, който посредством тези френски сигнални тръби — или испански рогове — викаше малкия влюбен войник и нейната висша, вродена, свръхлична амбиция бе да победи този принцип. За тая цел тя притежаваше едно простичко средство: твърдеше, че ако той си тръгне, ще значи, че не я обича, а тъкмо това не бе в състояние да понесе оня Хосе — там вътре, в сандъчето. Той я закле да го изслуша. Тя не искаше. Тогава той я принуди — моментът бе дяволски сериозен. Фатални звуци се откъснаха от оркестъра, един мрачен, застрашителен мотив, който — това Ханс Касторп знаеше — пронизваше цялата опера чак до катастрофалния изход и който оформяше въведението към арията на малкия войник, към новата плоча, която бе наред за слагане.