„Тук, приютена до сърцето ми“ Хосе пееше прекрасно това; Ханс Касторп често пускаше плочата и отделно, не в обичайната поредица, и винаги я изслушваше с внимание и симпатия. Съдържанието на арията не представляваше нещо особено, обаче нейната умолителна, чувствена изразност бе до висша степен трогателна. Войникът пееше за цветето, което Кармен му била подхвърлила в началото на тяхното познанство и което било всичко за него в ареста, където бил попаднал заради нея. Той, дълбоко развълнуван, си призна, че на моменти бил проклинал съдбата, задето била допуснала да види с очите си Кармен. Но всеки път горчиво се бил разкайвал за това хулителство и коленопреклонно молел бога за нова среща с нея. Тогава, и това „тогава“ бе същият висок тон, с който току-що бе почнал своето „Ах, скъпо момиче“ — тогава — и сега се развихриха всичките вълшебства на инструменталния съпровод, който бе пределно подходящ да обрисува болката, копнежа, загубената нежност, сладостното отчаяние на малкия войник, — тогава тя бе застанала пред него с цялото свое съдбовно очарование, така че той ясно и недвусмислено бе разбрал едно: че е „погубен“ („погубен“ с хълцащ форшлаг в пълен тон върху първата сричка), значи, навеки погубен. „Ти мое блаженство, ти моя възхита!“ — изпя той отчаян една повтаряща се и жаловито подета още веднъж самостоятелно от оркестъра мелодия, която се изкачваше на две степени над основния тон и оттам със задушевност се отправяше към по-долната квинта. „Твое е моето сърце“ — увери я той за лишен път по нелеп, но дълбоко нежен начин, като си послужи именно с тази фигура, после слезе по стълбицата до шестата степен, за да прибави „И вечно ще бъда твой!“, след което понижи гласа си с десет тона и покъртен изповяда своето „Кармен, обичам те!“. Последната фраза болезнено бе забавена от един различно хармонизиран форхалт, преди думата „те“ и предшестващата я сричка да се помирят с основния акорд.
— Да-да! — каза натъжен и благодарен Ханс Касторп и си пусна финала, където всички поздравяват младия Хосе за това, че сблъскването с офицера е пресякло пътя за връщането му и че се е наложило да дезертира, което за негов ужас Кармен още по-преди бе поискала от него.
пееха те в хор — думите съвсем ясно се разбираха.
— Да, да! — каза той още веднъж и мина към четвърта пиеса, нещо много мило и хубаво.
Не сме виновни, че това беше пак нещо френско, нито пък може да ни се тури в сметката, че пак владееше военен дух. Беше една интермедия, един солов вокален номер, една „молитва“ из операта „Фауст“ от Гуно. На сцената излезе един мъж, който бе необикновено симпатичен и се казваше Валентин, но Ханс Касторп на ум го наричаше другояче, с едно по-близко, по-задушевно име, чийто носител той до голяма степен идентифицираше с обаждащата се от сандъчето личност, макар че тя имаше много по-хубав глас. Касаеше се до един силен и топъл баритон, чиято песен се състоеше от три части; от две близки по съдържание крайни строфи, които имаха религиозен характер и бяха издържани почти в стила на протестантски хорал, и от една средна строфа, изпълнена с дързостен рицарки дух, войнолюбива, лекомислена, при това обаче също така благочестива; и това именно беше френско военното у нея. Невидимият запя:
и с оглед на това обстоятелство той отправи гореща молба към царя небесен да закриля неговата очарователна родна сестра. Тръгнал бе на война, ритъмът се промени, стана нападателен, по дяволите всяка печал и грижа, той, Невидимият, щеше да се хвърли върху врага там, където битката е най-разгорещена, където опасността е най-голяма: смел и набожен, по френски. Но ако бог го призовеше в небесните селения, пееше той, оттам той щеше да бди върху „тебе“ и да „те“ закриля. Това „тебе“ се отнасяше до родната сестра; но въпреки всичко то трогна Ханс Касторп до дън душа и неговата покъртеност не намаля и до края, когато там вътре добрякът запя, придружаван от могъщи хорални акорди: