На тая плоча нямаше нищо друго по-особено. Ние сметнахме, че трябва да споменем накратко за нея, защото Ханс Касторп тъй безмерно я обичаше, а и защото тя изигра известна роля при един по-нататъшен странен случай. Засега ще се занимаем с петата и последна пиеса от по-тесния кръг на предпочитаните; в нея нямаше нищо френско, затова пък имаше нещо особено и изтъкнато немско; тя не бе из някоя опера, а бе чисто и просто песен — една от ония песни, които са същевременно и пародии песни, и майсторски композиции — именно заради това „едновременно“ те получават особен духовен и мирогледен отпечатък… Но за какво са тези усуквания? Става дума за „Липата“ от Шуберт, за нищо друго освен за „До чешмата пред градските порти…“
Изпълняваше я тенор, придружаван от пиано, момък с такт и вкус, който умело, с голяма интелигентност, музикално чувство за мярка и рецитаторска съобразителност третираше своя същевременно и простичък, и издигнат във висините предмет. Всички знаем, че тази разкошна песен малко по-другояче звучи в устата на децата и народа, отколкото при изпълнение от артист. От подиума най-често я чуваме опростена, защото я пеят строфа след строфа докрай все по главната мелодия, докато в оригинала популярната линия варира в миньор още при второто осмостишие, за да премине, неизразимо красиво, отново в мажор при петия стих; но при следващите „студени ветрове“ и хвръкналата от главата шапка тя стига до драматична развръзка и едва при последните четири стиха на третата строфа отново намира себе си; тези стихове се повтарят, за да се изпее мелодията докрай. Истински овладяващият обрат на мелодията се явява три пъти, и то в нейната модулираща втора половина, значи, третия път при репризата на последната полустрофа „Аз неведнъж седял съм“. Тази вълшебна реприза, която не дръзваме да опишем с думи, почива върху фрагментите на отделните части „Колко мили думи“, „Сякаш ме викаха“, „Далеч от онова място“ и ясният, топъл глас на тенора, който майсторски поемаше дъх и клонеше към умерено хлипане, всеки път ги изпяваше с едно толкова възвишено чувство за тяхната красота, че покъртваше сърцето на слушателя по невъобразим начин, още повече, че артистът умело усилваше въздействието посредством извънредно проникновени фалцетни тонове при стиховете „Към него винаги“, „Тук ще намери мир“. При повтарянето на последния стих обаче, при това „Там би намерил мир!“, той изпя „би намерил“ първия път с пълни, копнеещи гърди и едва втория път отново като най-нежен флажолет.
Толкова за песента и нейното изпълнение. Ние може би се ласкаем, че при предшестващи случаи ни се е удало да внушим на нашите слушатели едно приблизително разбиране за дълбокото участие, което Ханс Касторп проявяваше към предпочитаните от него номера в програмата на нощните му концерти. Но за да направим понятно какво значение имаше за него този последен номер, тази песен, тази „Липа“, ще трябва да се впуснем в едно начинание от най-щекотлив характер и ще бъде необходима най-голяма предпазливост при интонацията, ако не искаме да навредим, вместо да помогнем.
Ще поставим въпроса така: Един духовен, тоест значителен предмет е тъкмо затова „значителен“, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят, който е намерил в него своя повече или по-малко съвършен символ — по което пък се мери степента на значението му. Освен това и любовта към един такъв предмет сама по себе си е „значителна“. Тя свидетелства за този, който я изпитва, характеризира отношението му към онова нещо по-общо, към оня свят, който се представя от предмета и който бива обичан, съзнателно или несъзнателно, заедно с него.
Може ли да се вярва, че след толкова и толкова годинки на херметически-педагогично степенуване нашият несложен герой бе достатъчно навлязъл в духовния живот, за да съзнава „значителността“ на своята любов и нейния обект? Ние твърдим и разказваме, че той съзнаваше това. Песента означаваше много нещо за него, цял един свят, който той сигурно обичаше, защото иначе не би бил толкова увлечен в неговото заместващо го подобие. Ние знаем какво казваме, когато — може би малко прибулено — прибавяме, че неговата съдба щеше да се сложи по-иначе, ако душата му не бе във висша степен податлива на очарованията върху чувствената сфера, върху общото духовно поведение, които тази песен обединяваше по толкова задушевно-тайнствен начин. Именно тази съдба бе донесла със себе си степенувания, приключения, прозрения, бе повдигнала у него „управленчески“ проблеми, които го бяха направили зрял за съзнателна критика на този свят, на това негово наистина абсолютно достойно за възхита подобие, на тази негова любов и които предизвикваха у него едно крайно добросъвестно отношение към трите: към света, към подобието и към любовта.